Курт Тухолски: Какво може да си позволи сатирата? Всичко.

В памет на убитите френски карикатуристи

Когато някой у нас измисли готин политически виц, половин Германия седи на дивана и се сърди.

Сатирата сякаш е нещо супер негативно. Тя казва „Не!” Сатира, с която се искат военни заеми не е сатира. Сатирата хапе, осмива, свирка и бие големия шарен барабан ба вестносеца срещу всичко застинало и скучно.

Сатурата всъщност е нещо суперположително. Никъде безхарактерният не си проличава по-бързо, никъде не става толкова ясно кой е безсъвестен еснаф, който днес напада един, а утре: друг.

Сатирикът е болен идеалист: той иска светът да е хубав, а той е лош, и той се сражава с лошото.

Тоест сатирата на един художник с характер, който се бори в името на доброто не заслужава еснафското пренебрежение и гневните изблици, с които това изкуство бива незвергнато в страната ни.

Германецът прави една голяма грешка: той бърка представяното с представящия. Когато искам да покажа резултата от пиянстването, тоест да се преборя с него, аз не ползвам праведните цитати от Библията, а най-ефективно е да покажа гротескния образ на един супер пиян човек. Вдигам завесата, която предпазливо е покривала порока и казвам: „Гледайте!” В Германия това се нарича „Пошлост”. Но пиянството е лошо, то вреди на народа, и само грозната гола истина може да помогне. Така е било и с мизерията на тъкачките, а с проституцията още е така.

Der Einfluß Krähwinkels hat die deutsche Satire in ihren so dürftigen Grenzen gehalten. Große Themen scheiden nahezu völlig aus. Der einzige ‚Simplicissimus‘ hat damals, als er noch die große, rote Bulldogge rechtens im Wappen führte, an all die deutschen Heiligtümer zu rühren gewagt: an den prügelnden Unteroffizier, an den stockfleckigen Bürokraten, an den Rohrstockpauker und an das Straßenmädchen, an den fettherzigen Unternehmer und an den näselnden Offizier. Nun kann man gewiß über all diese Themen denken wie man mag, und es ist jedem unbenommen, einen Angriff für ungerechtfertigt und einen anderen für übertrieben zu halten, aber die Berechtigung eines ehrlichen Mannes, die Zeit zu peitschen, darf nicht mit dicken Worten zunichte gemacht werden.

Прекалява ли сатирата? Сатирата трябва да прекалява и в самата си същност тя не е справедлива. Тя надува истината, за да стане тази по-ясна и тя няма как да работи другояче, освен според казаното от Бибилията: „И праведните ще страдат с неправедните.”

Но в германеца е дълбоко вкоренена страстната привързаност да мисли не в личности, а в състояния и структури и много го боли, ако се приближиш до някое от тях твърде много. Защо нашите сатирични вестници, комедии и филми са толкова постни? Защото никой не се осмелява да докосне дебелото мекотело, което потиска цялата страна: мазно, мързеливо и изсмуващо жизнените ни сокове.

Немската сатира не смее да нападне дори врага на народа ни. Не че трябва да подражаваме на най-бруталните сред френските карикатури, но каква сила има в тях, какъв първичен гняв, какъв устрем и каква сила! Те просто не се притесняват от нищо! А до тях видят нашите скромни сметачни дъски с броя на подводниците ни, от които никой не се вълнува иникой не чете.

Не бива да сме толкова дребнави. Ние всички – учители, търговци, професори, редактори, музиканти, лекари, държавни служители, жени и народни представители – ние всички имаме грешки и смешни страни и малки и големи слабости. И не трябва винаги и веднага да се сърдим, ако някой ни вземе на подбив. Дори да е обидно, важно е да е честно. Той може да се брани със същите средства, да отвърне на удара – но не и да бяга обиден, възмутен, наранен от шегата. Един свеж вятър щеше да повее в обществения ни живот, ако не всички се обиждахме толкова.

Но явно ни липсва куражът за голямата промяна. Германският сатирик лавира между професии, класи, признания и местни институции, сякаш ходи по въже. изглежда грациозно, но със сигурност е уморително. Истинската сатира пуска кръв: и който има силна кръв, ще издържи на това кръвопускане.

Какво може да си позволи сатирата?

Всичко.

27.01.1919

Ислямска държава е най-голямата заплаха за световния мир след Студената война

Юрген Тоденхьофер, германски журналист и писател: Скъпи приятели, стресът от пътуването в "Ислямска държава" (ИД) малко по малко си тръгва от нас. Синът ми Фредерик свали доста килограми. Разбира се знаех, че рискът е голям. Включително заради бомбардировките от страна на САЩ и на сирийското правителство. В Мосул над нас многократно кръжаха нископрелитащи американски бомбардировачи. "Жилището" ни в град Ракка беше напълно разрушено от една сирийска бомба по време на престоя ни в иракския  Мосул. Затова последната си нощ в Ракка прекарахме в едно бомбардирано жилище с разпръснати навсякъде изпочупени стъкла.  

Но без риск човек трудно може да стигне до истината. А аз имах нужда от автентичен материал за планираната ми за ИД книга. А талъв се намира само на място. Така съм действал при всичките си книги. Винаги съм путъвал в страните в криза. А и нали имах гаранция за сигурност лично от "халифата". Но без гаранция, че тя е истинска. Всички мои приятели и членове на семейството ми се съмняваха в истиннността й и опитаха да ме спрат. В подобни стуации обаче аз слушам само вътрешния си глас.

Гаранцията беше истинска. И ИД се придържаше към нея при посещенията ми в Мосул и Ракка. Но през почти цялото време ни пазеше тайната полиция. Трябваше да предадем мобилните си телефони и компютри. От 800 снимки бяха изтрити 9 - между другото заради сигурността на семействата на чуждестранни бойци. Цензура.

С ИД често имахме конфликти - остри и на висок глас - заради планирането на пътуването. Не е проста работа да се караш с тежко въоръжените бойци на ИД. На два пъти пътуването за малко да се провали. Предвид ежедневната опасност за живота на всички участници отношението често е грубо, но като цяло все пак коректно.

Ето накратко и моите 7 най-силни впечатления:

1.) ЗАПАДЪТ ДРАСТИЧНО ПОДЦЕНЯВА СТЕПЕНТА НА ОПАСНОСТ ОТ ИД. Бойците от ИД са значително по-умни и опасни, отколкото си мислят нашите политици. В "Ислямска държава" цари почти еуфоричен възторг и вяра в победата, каквито никога не съм преживявал във военни райони. Бойците от ИД са убедени, че с тоталитарната си вяра и демонстративната си бруталност могат да преместват планини. В Мосул по-малко от 400 бойци на ИД обърнаха в бягство 25 хиляди най-модерно оборудвани иракски войници. За няколко месеца ИД завладява територия по-голяма от Великобритания. Сравнена с ИД, Ал-Каида е просто едно джудже.

Моментни загуби или смяна на територии слабо интересува ИД, макар и някои медии да ги превъзнасят като големи успехи. Това според ИД са нормални неща в една партизанска война.

2.) ПРИТОКЪТ НА НОВИ БОЙЦИ РАСТЕ С ВСЕКИ ИЗМИНАЛ ДЕН. Прекарах два дни в приемен лагер на ИД близо до турската граница. И в двата дни пристигнаха над 50 бойци от целия свят. И не само млади мъже, провалили се в собствените си държави. Но и много успешни, еуфорично настроени младежи от САЩ, Англия, Швеция, Русия, Франция, Германия и т.н. Един от тях беше взел държавния си изпит по право само преди няколко седмици и е получил позволен да работи като адвокът към съда. Но той е предпочел да се бие за "Ислямска държава".

3.) "ИСЛЯМСКА ДЪРЖАВА" - ДОКОЛКОТО МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ ОТ 10 ДНИ ПРЕСТОЙ - ИЗГЛЕЖДА ФУНКЦИОНИРА КАТО ДЪРЖАВА ПО ПОДОБИЕ НА ДРУГИТЕ ТОТАЛИТАРНИ СТРАНИ В РЕГИОНА.  Това важи преди всичко в областта на вътрешната сигурност и на социалните грижи: дори и много от това да не съответства на западните и съвсем не на моите представи. Поне сунитското население в иракската част на "Ислямска държава" междувременно приема новата държава без съпротива. Защото я предпочита пред господствалите преди това дискриминация и потисничество от режима на Милики в Багдад. Във всеки случай в Мосул вече, след бягството на всички християни, шиите и йезиди живеят само мюсюлмани.

4.) ЦЕЛ НА ИД НЕ Е САМО ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА БЛИЗКИЯ ИЗТОК И ЕДИН ДЕН НА ЦЕЛИЯ ОСТАНАЛ СВЯТ, НО НАЙ-ГОЛЯМАТА "РЕЛИГИОЗНА ЧИСТКА" В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО. ИД иска да убие всички невярващи и отклонили се от правата вяра - с изключение на т.нар. религии на Книгата - исляма на ИД, юдеизма и християнството - и да пороби жените и децата им. Всички шиите, йезиди, хиндуисти, атеисти и политеисти трябва да умрат. Стотици милиони хора трябва да бъдат елиминирани в хода на това религиозно "прочистване".

И умерените мюсюлмани, които приемат демокрацията трябва да бъдат убити. Защото според ИД по този начин те поставят човешките закони над законите на Бога. Това важи - след успеха на завладяването - и за демократично настроените мюсюлмани от западния свят.

Единственият шанс на тези "невярващи" да избегнат смъртта е ако доброволно съжалят и се завърнат към "истинския ислям". Който очевидно е представляван само от ИД. И то при условие, че го сторят преди държавите им да бъдат завладени.

Евреите и християните трябва да бъдат толерирани като религии на Книгата, но трябва да плащат определен данък от няколко стотици долара на година. Мюсюлманите пък трябва да плащат данък "закат", който за по-богатите мюсюлмани е по-висок, а за по-бедните по-нисък.

Едва ли има нужда да обяснявам, че във всички тези точки аз не съм съгласен по никакъв начин с ИД и че подчертах това безброй пъти.

5.) ОТ МОЯ ГЛЕДНА ТОЧКА ИД Е ДВИЖЕНИЕ НА 1-ИЯ ПРОЦЕНТ С ВЛИЯНИЕТО НА АТОМНО ЦУНАМИ. ИД проповядва ислям, който не бива приет от 99% от 1,6 милиарда мюсюлмани по света. За мен като християнин, който е чел Корана много пъти не е възможно да се проледи кое е общото между учението на ИД и исляма. От Корана аз познавам преди всичко един милосърден ислям.113 от 114 сури започват с думите: "В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния." Нищо от това милосърдие не усетих в ИД.

6.) ИД НЯМА ДА БЪДЕ ПОБЕДЕНА С БОМБИ ИЛИ РАКЕТИ. Тримилионният Мосул например се владее от 5000 бойци на ИД. Ако някой иска да ги обезвреди с удари от въздуха, трябва да превърне целия град в руини и пепел и да убие десетки хиляди цивилни. Бомбардировките в Близкия Изток бяха и продължават да бъдат програми за възникване на терор. Вижте ИД! Той е рожба на противоречащата на международното право война на Джодж У. Буш в Ирак.

САМО УМЕРЕНИТЕ АРАБСКИ СУНИТИ МОГАТ ДА СПРАТ ИД, НЕ ЗАПАДЪТ! Така, както го направиха през 2007 г. Тогава те прогониха "Ислямска държава в Ирак", предшественикът на ИД. Но тогавашната ИДИ е много по-слаба от днешната ИД.

Умерените иракски сунити обаче ще се противопоставят на ИД само ако се чувстват напълно интегрирани в иракското общество, откъдето бяха изгонени след започната от САЩ през 2003 г. война, от американци и шиити. В момента няма изгледи това да се случи. Но все пак това изглежда единственото приемливо решение, за да бъде спряна ИД.

В Сирия също има решения. Но преди всичко западът трябва да преосмисли своята напълно нереалистична преценка за ситуацията. И в Сирия той се обърка доста патетично.

7.) НА ЗАПАД МНОГО СЕ СПЕКУЛИРА С ТЕРОРИСТИЧНА ОПАСНОСТ ОТ ЗАВЪРНАЛИ СЕ БОЙЦИ НА ИД. Самият аз не бих изключил подобна опасност. Но за самата "ислямска държава" завърналите се са загубеняци, които не са "се справили с живота в "Ислямска държава". Тоест не те са главната опасност, макар че в Брюксел беше извършен атентат от един завърнал се. Но по-голямата опасност идва от симпатизиращите на ИД, които все още не са били на място.

Никой в Германия не бива да подценява опасността от тероризъм. Но човек не бива и да я преувеличава. В Германия все още няма нито един гермаенц убит от ислямисти. Но пък много германски мюсюлмани са убити от германски десни екстремисти. Групи като Пегида преиначават фактите. Те помагат на ИД, чийто най-голям интерес е ескалацията между мюсюлмани и не-мюсюлмани в Германия. ИД подчерта това пред мен много пъти.

От моя гледна точка в момента ИД е най-голямата заплаха за Световния мир след Студената война. Сега плащаме цената за ненадминуемото по глупост нападение на Джордж У. Буш над Ирак. И досега Западът се отнася към тази заплаха без никаква смислена концепция.
https://www.facebook.com/JuergenTodenhoefer/photos/a.10150173554135838.304529.12084075837/10152653141475838/?type=1&fref=nf&pnref=story

Ние, ретроградните разбиращи

Защо понякога човек трябва да разгледа картата на Източна Европа с очите на един руски политик

От Ерхард Еплер 

Когато някой способен човек напише нещо, което ме ядосва, търся в неговия текст първо местата, където въпреки всичко сме на едно мнение. В есето на историка Хайнрих Аугуст Винклер, „Следите плашат. Немските защитници на Путин не знаят каква традиция следват”, от раз намирам две. Първото гласи:
"Историческата граница между католическа и православна Европа минава пряко през страната, която в момента е в центъра на световния политически интерес: Украйна. На изток и юг тя е културно свързана с Русия и православието, а западът й е повлиян от римокатолическата църква и по този начин пряко свързан с Европа."
Украйна през цялата си история е една разделена страна. Затова и там няма функционираща държава. След колапса на СССР едната част от украинците винаги се е опитвала да управлява другата според собствените си разбирания, без значение дали президентът се казва Юшченко или Янукович. Не е чудно, че повечето хора са на мнение, че никой никога не ги е управлявал както трябва. Няма обща политическа култура и затова понякога няма никаква, както показват и биещите се в парламента в Киев депутати. Едно страстно антируско правителство в Киев, особено със спорна легитимност, не може да се наложи в проруски ориентираните райони на страната, независимо от това дали там руските тайни служби са повече или по-малко активни, отколкото американските тайни служби в Киев. Стига да кажем, че местната полиция е на страната на окупиралите кметствата сепаратисти. И това сякаш не е изключение, а по-скоро правило.
Тоест европейците следва да си отговорят: как една културно разделена земя може да стане функционираща държава? Има само един начин, както показва и немската история: федерализъм. Отделните региони – и нито изтокът, нито западът са вътрешно хомогенни – трябва да продължат да живеят така, както искат: що се отнася до езика и културата. Това е така, дори и да го казва руското правителство. Затова и беше изведено като една от приетите споразумения от срещата в Женева.
Второто място, което съм си подчертал в текста на Винклер е:
"Обвързването с НАТО на тази исторически свързана с Русия бивша съветска република Путин с право приема като „обкръжение”.
Тук Винклер прави нещо, което правим и ние, „разбиращите Путин” – видял е картата на Източна Европа по начина, по който я гледа, и според Винклер трябва да я гледа, един руски политик. Тук той се сгласява не само с Хелмут Шмит, когото никой не може да упрекне в култ към едно немско-руско духовно роднинство, но и с Хенри Кисинджър, който още преди години ясно каза, че Украйна може да изгради своите икономически и политически връзки с ЕС само ако е напълно ясно, че това няма да е свързано с приемането й в НАТО. Ако някой беше опитал сериозно да говори за това с Русия и Украйна навреме, щеше да ни спести много от сегашните проблеми. Може да се стигне до споразумение за това. То просто е въпрос на преговори между ЕС, цяла Украйна и Русия.
Професор Винклер се обръща – и тук започват различията – към „Разбиращите Путин”. Това ме учудва. Защо да не опитаме да го разберем? Аз не се възхищавам на този човек, нито бих искал да ме управлява, но искам да го разбера. Защото алтернативата на разбирането е омразата. Дори и да разбирам някого, аз мога да му противореча. Но не трябва да го мразя.
Политиката в голямата си част се се състои от усилията ни да разберем хората, които ни противоречат, онези, които смятат за правилно противоположното на това, което си мислим ние. Който не желае да разбере другия, за него противникът е зло. Един добър профсъюзен деец знае защо предприемачът ще се съгласи на 2,9%  увеличение на заплатите, но не и на 3%. И предприемачът знае защо преговарящият отсреща трябва да отклони 2,9-те процента, но ще се съгласи на трите. Тъй като и двамата познават действията и мотивацията си, могат след това да отидат да изпият заедно по едно вино. Те са свободни от киселоморалния патос, който прави от всеки конфликт на интереси борба между доброто и злото. Джордж У. Буш смяташе себе си за толкова добър, че противниците му със сигурност бяха зли мръсници. А лошите трябва да бъдат победени – международни конвенции за човешки права, дрън-дрън – обесени, изтрити от лицето на земята. И така той започна в Ирак една особено глупава война, която разбира се беше военна победа, но политически, икономически и преди всичко морално – тотален крах. Погазването на международното право – украсено с лъжи – допринесе значително за сегашния хаос в близкия Изток.
Да, Путин премести една граница, без да се допита до украинското правителство, и така също наруши международното право. Но това не е причина да делим света на добри, които го зачитат и лоши, които го презират.
Какво казва международното право за смъртоносните дрони, които трябва да бъдат направлявани и от германска територия? Нима това не нарушава суверенитета на Германия и международното право? Някой да се сети да изхвърли САЩ от семейството на цивилизованите народи заради войната в Ирак – която Герхард Шрьoдер спести на нас, германците?

Дали Путин анексира Крим, защото, както смята Винклер, отдава почит на неоимпериализма? Или просто се е притеснявал за флотата си в Черно море? И защо трябва един политик, когото отдавна познаваме като външнополитически предпазлив играч, внезапно да обърне палачинката? Все пак кризата започна в Украйна. Руснаците приеха като договорено онова, което тримата европейски външни министри предложиха на масата за преговори. Това, което после – и никой не разбра как точно – дойде като преходно правителство, беше една чисто антируска подборка, на която трябваше да се обясни, че руският не бива да бъде премахнат като втори официален език и че не може да става дума за влизане в НАТО. Един руски президент, който не се намеси в подобна ситуация, рано или късно би бил подгонен по дяволите от множеството руски избиратели. 

И с това отново се връщаме на личността на Путин. С кого трябва да го сравним? Според мен, дори и това да изненадва някои, най-вече с Ангела Меркел. Той, както и тя, прави онова, което очакват избирателите й. Затова и ако изборите бяха днес, той би ги спечелил с огромно мнозинство. Със сигурност шансовете му са малки при онези, които един западняк среща в музеите или хотела в Санкт Петерсбург. Но те все още са малцинство. И стават повече, но доста бавно. А селяните, работниците и обикновените руски граждани в селата и провинцията на хиляди километри от Москва имат съвсем други грижи. Почти всяко семейство още тъгува за бащата или дядото, дал живота си по време на „Великата отечествена война”. Все още си разказват истории, от които на човек могат да му настръхват косите за зверствата, извършени от германците при оттеглянето им. Те презират Михаил Горбачов, който им взе един мизерен, но все пак сравнително стабилен ред, без да им предложи нов, по-добър. И още помнят – най-често пияния – Борис Елцин, при чието управление мафията беше по-успешна в изискването на рекет, отколкото служителите в събирането на данъци. Те бяха щастливи, когато същият този Путин призова за „диктатура на закона” и бавно върна реда в държавата. Някой ден сигурно и те ще искат повече свобода на словото и повече гледни точки, но сега им е по-важно да имат работа и хляб и една силна подредена Русия, в която някой луд да не се опита отново да пороби „нискокачествените като раса” руснаци. И се радват на един президент, който не оставя западняците и украинците да му се качват на главата. Но ако този президент си позволи да ги вкара във война, това ще бъде краят му. И той знае това. Стана ясно в последното издание на въпросите към президента.
Не, човек не трябва да сключва дяволска сделка, ако иска да разбере Путин. Нито трябва да бъде от онова консервативно-народно движение, за което говори Винклер. Достатъчно е просто човек да вярва – аз като социалдемократ вярвам в това от 58 години – че е по-добре да се опитваш да разбереш хората, вместо да ги мразиш. И особено не президента на един народ, който за наш голям късмет – и сериозно удивление – не ни навира постоянно под носа всички ужасии, които сме му причинили в една безпрецедентна унищожителна война. Повечето руснаци искат Путин енергично да защитава руските интереси, без това да води до заплаха от война. Това мнозинство се радва на анексирането на Крим. И на всяко съглашение, което президентът сключва със Запада като равен с равни.

Еплер, 87, е министър на развитието в правителството на Вили Бранд, заема високи постове в германската социалдемократическа партия и е смятан за един от съ-създателите на екологичното движение в Германия. На 15 ноември 2014 г. министър-председателят на провинция Баден-Вюртемберг Винфрид Кречман (Зелените) отличава Еплер с почетна професура за цялостаната му политическа дейност в полза на демокрацията. 

„NSA има достъп до мислите ни”

Колко могъщи са тайните служби на САЩ – и как може да им противодействаме? Разговор с познавача на NSA Джеймс Бемфорд

Американският журналист Джеймс Бемфорд вероятно е един от малкото хора, които знаят повече за NSA, отколкото NSA за тях. Бемфорд е служил в американската флота и е следвал право, а после пише множество книги за тайните служби. Последната от тях е „Фабриката в сянка: ултрасекретната NSA от 9/11 до подслушването на Америка”. За Бенфорд прясно проведената операция „Призма” е поредното доказателство как NSA разширява програмите си за наблюдение и контрол без политически дебат за последствията. Интервюто е водено по телефон и мейл.

Г-н Бемфорд, нека започнем интервюто с един личен въпрос. Учудихте ме с мейла си в AOL. Не се ли притеснявате за сигурността на интернет комуникацията си?

Използвам и Gmail. Къде е разликата? Никога не говоря с моите източници по телефон или мейл; срещам се с тях лично и разговаряме дълго. Ако кодирам мейлите си, отсрещната страна също трябва да го прави. По този начин все едно размахвам флаг и крещя: Ехо, тук се води супер важен разговор, подслушвайте ни!

Вие от години пишете за NSA, в последно време избухна сериозен скандал заради мащабния контрол на американските служби в интернет. Какво точно се прецака? Злоупотреби ли NSA с властта си? Превишиха ли правата си президентите Буш и Обама? Или Конгресът не се справи с контрола върху службите?

Несправянето е абсолютно: невероятно разширение на системата за наблюдение и контрол без какъвто и да е обществен дебат. Гражданите бяха поставени пред свършен факт. NSA твърди, че го прави за благото на обществото. Но това са празни приказки. В действителност NSA трупа купища информация, но тя не послужи за нищо при атентата в Бостън. Атентаторите спокойно са комуникирали помежду си, единият е летял до Чечня. Имали сме всички данни – и какво от това? NSA са натрупали толкова огромна купчина слама, че да намериш оглата в нея е почти невъзможно.

Що за служба е тази, която разполага с всякакви технически чудеса, но не е в състояние да предотвратява атентати? Агентите не са се усъмнили и в Едуард Сноудън, шпионинът в собствените им редици. Колко ефективна е NSA въобще?

NSA проспа първия атентат по Световния търговски център през 1993 в Ню Йорк, както и нападението над кораба USS Cole в пристанището на Аден през 2000, сега и атентатите в Бостън. А малко преди 11.09.2001 терористите отсядат в Лоръл, Мериленд, почти под носа на службите в самата им централа. Човек трябва да си припомни също, че службата не е създадена да преследва определени хора, нейната първоначална задача е да пази САЩ от СССР. Това е голяма разлика. Едното е преследване на отделни престъпници, а другото – национална сигурност. Двете не се връзват.

Колко тясно е сътрудничеството на NSA с другите тайни служби, например германската?

Работата ни с Германия беше възможно най-интензивната. Заради близостта до Съветския Съюз имахме повече шпионски централи в Германия, отколкото където и да е другаде. Много бяха затворени, но някои като че ли все още работят. Но Германия е и цел за NSA, например защото терористите  от 11/9 идват оттам. Тоест, човек може да е едновременно съюзник и цел за наблюдение и контрол.

Особено възмущение предизвиква сътрудничеството между NSA и големи интернет фирми като Google. Колко важни са тези връзки?

Мнозина прескачат един факт от огромно значение: когато тайните служби котролират кабелите, които свързват Google с Интернет, няма никакво значение дали Google дава данните си доброволно или не. Затова NSA има котролни постове на местата, откъдето информaцията влиза в САЩ и откъдето излиза. Там те разделят стъкленофазерните кабели на две: една част отива във фирмата, за която са били предназначени, а друга – в секретно помещение, до което няма достъп никой от въпросната компания. Там информацията минава през серия филтри, машини, създадени от компанията Нейръс, които NSA може да програмира пряко. Така NSA може да стигне до всички данни и е абсолютно все едно дали те са предназначени за Google или за някой друг. Изобщо не става дума Google да даде достъп на NSA – те си имат достъп така или иначе.

Съществуват и доклади, че NSA работи в тясно сътрудничество с технологични фирми като Майкрософт. Много от тези фирми са информирали NSA за пролуките в системите за сигурност на продуктите си, благодарение на които тайните служби са си осигурили достъп до компютърните системи на други държави.

Дълго време имаше тесни, строго секретни връзки между NSA и телекомуникационните компании. Това сътрудничество продължава вече десетки години. Всеки път, когато това сътрудничество излиза наяве, то бива прекратено за кратко, само за да бъде подновено, след като скандалът се позабрави. И фирми като телефонния гигант AT&T винаги могат да се оправдаят, че действат в рамките на съществуващите закони.

Ще го играя малко адвокат на дявола. Когато фирмите събират толкова много данни, не е ли тянхо задължение да ги предадат на службите? Когато Google регистрира запитвания за тенджери под налягане, каквито бяха използвани като детонатори при атентатите в Бостън, не е ли трябвало фирмата да провери и кои потребители са търсили информация за правене на бомби?

Колко хора в САЩ са били убити чрез тенджери под налягане? Вместо да подозирам хората, които пазаруват такива тенджери в мрежата, по-добре да забраним автоматичните оръжия. След 11 септември 2001 година в САЩ ислямските терористи са убили 20 души. В същата времева рамка повече от 300 000 души са загинали от огнестрелно оръжие. Пресилваме значението на терористичните нападания и си затваряме очите за реалните опасности.

Ако погледнем реалистично, ясно е, че борбата с терора ще продължава да бъде приоритет. Някои политици в Германия искат повече следене върху електронната комуникция. Но дали това „сигналното разузнаване” (базирането на информация от електронни източници) е по-ефективно от „човешкото разузнаване”, което разчита на отделни информатори?

Мисля, че работата на националните служби като цяло бива сериозно надценена. След 11 септември например масово информаторите ни в Ирак ни лъжеха, за да се разправим с хора, които са неудобни лично за тях. За мен „сигналното разузнаване” е по-точно, защото там поне се знае, че се проследява електронна комуникация. Но то е прекалено и бива насочено срещу американския народ. Те трябва да се концентрират върху правилните цели.

Британският вестник Гардиън наскоро съобщи, че NSA заедно с британските служби са шпионирали делагциите на страните от Г-20. Най-вероятно, за да си осигурят предимство при преговорите.

NSA и предшествениците й шпионират конфреренции с участието на САЩ от 20-те години на миналия век. Те са шпионирали комуникацията на повечето от важните държави, когато през 1945 в Сан Франциско се основава ООН. Шпионираха също и и през 2003, когато САЩ искаха подкрепа от ООН за войната в Ирак.

Директорът на NSA, генерал Кийт Аликзандър, ръководи и  Киберкомандата на САЩ: военна организация, която се занимава с електронното водене на война. Как може един човек да концентрира толкова власт?

Той наистина притежава огромна власт. С Киберкомандата шефът на тайните служби на практика разполага със собствена армия, с войскови, морски и въздушни дивизии. Той може да нареди и извършването на кибер атаки. Междувременно смисълът на подобни атаки не е само създаването на вирус, който унищожава информацията от хард дискове, но и т. нар. „кибернетични атаки”, които разрушават обекти. С тях могат да бъдат взривени електроцентрали например. Така че този човек, когото повечето конгресмени едвали биха разпознали, разполага с повече власт от когото и да е в историята на американските тайни служби.

Колко важна е кибер войната днес?

За да получи властта си, Кийт Алекзандър трябваше да представи аргументи затова, че Китай редовно напада САЩ през интернет. Това за Конгреса е повод да запази бюджета на NSA. В проектобюджета за следващата година са предвидени 4,5 милиарда долара по-малко за шпионаж, но пък 4,5 милиарда повече за Киберкомандата. Там отива властта и от това ще се обогатят всички оръжейни фирми, които досега печелеха милиарди от войните в Афганистан и Ирак.

Вашата книга "Фабриката в сянка" свършва с една плашеща мисъл. Пишете , че в момента съществува „потенциалът тиранията в САЩ да бъде напълно завършена”. Само законът пази нацията да не се срине в пропастта. Ако човек обаче погледне социологическите проучвания, американците не изглеждат обезпокоени. Колко всъщност притеснени трябва да бъдат според Вас?  

Доста загрижени трябва да бъдат. Кoгато всичко стана дигитално, много неща се промениха. Ако планирате да пътувате в Южна Америка или пък сте болни, търсите информация в мрежата. Ако някой има достъп до вашите търсения през Гугъл, отй има достъп до мислите ви. Когато Оруел пише 1984, той разказва за един свят, в който правителството наблюдава как хората говорят едни с други. Но NSA има достъп не само до разгоорите на хората, но и до техните мисли. Това е наистина огромен, невероятен контрол.

И как може да се противопоставим на това? Трябва ли САЩ да приложат по-строго законодателство?

Нужните за целта закони ги има, но не се прилагат. Няма започнат съдебен процес нито срещу някого от правителството, нито от телекомуниакционните компании. Обама преследва хора като Манинг и Сноудън, а вместо това трябва да насочи усилията си към хората, които престъпват тези закони. Коато Джеймс Клипър, директорът на Националното разузнаване излъга Конгреса, трябваше да направим нещо срещу това. Когато телекомуникационните компании пресъпват закона, както по времето на Буш, някой трябваше да отиде в затвора. Когато започнем да прилагаме законите си, хората ще започнат и да ги спазват.

Какво трябва да се случи, за да бъдат прилагани законите?

Нещо като през 1975 и 1976. Тогава един сенатор разпорежда масови изслушвания – той изправя пред Конгреса десетки служители, включително директора на NSA. И оттогава много хора се страхуват, че може да ги поканят на подобно изслушване. Сега обаче сякаш правилото е: ако следваш законите – много добре; ако не ги следваш – нямаме нищо против. Що за правова държава е това?

Робърт Ливайн, Ди Цайт, 20.06.2013

Шистовите кладенци отделят до 1000 пъти повече метан от очакваното

Анализ на голям брой райони с хидравлично разбиване в югозападна Пенсилвания показва, че в атмосферата се отделя от 100 до 1000 пъти повече метан отколкото Агенцията за опазване на околната среда в САЩ (ЕРА) е дала като предварителна оценка. Според изследването, публикувано в списанието на Националната академия на научките в САЩ на 14.04.2014, при операциите по продупчването от седем кладенеца се освобождават средно по 34 грама метан на секунда, стойности, много по-високи от очаквани много по-високи от очакваните от EPA: между 0.04 и 0.30 грама метан на секунда.

Изследователите се опитвали да разберат дали съдържанието на метан в атмосферата ще е същото, каквото се очаква да бъде според замерванията, правени на земята: това е методът, който използват обикновено EPA и държавните регулатори. Затова летели със самолет над региона два дни през юни 2012.

“Изследователите установили, че кладенците, излъчили най-много метан в атмосферата са във фаза на пробиване, пише вестник Los Angeles Times. Eкспертите са мислели, че метанът по всяка вероятност ще бъде освободен в атмосферата при последващите фази на добиване: хидравличното разбиване, процеса по приключване работата на кладенеца или транспортирането му по газовите тръби.”

Метанът (CH4) е основна съставка на природния газ и причинява около 9% от въглеродните емисии на страната. Той е мощен причинител на парникови емисии: особено през първите 20 години след като навлезе в атмосферата, той улавя около 86 пъти повече топлина от въглеродния двуокис. Така дори малки течове при добива на и доставките на природен газ могат да имат сериозно влияние върху климата – достатъчно, за да обезсмисли целия преход в енергетиката от въглища към газ.

Работилият върху изследването Пол Шепсън, атмосферен химик към университета Пардю, казва за Los Angeles Times, че са нужни повече изследвания, за да се разбере дали изключително високите замервания не са изключение; но огромната разлика между замерванията на земята и във въздуха показва недостатъците на използваните в момента методи. „Подходът на EPA оставя регулаторите на милостта на енергийните компании, които контролират достъпа до кладенците, тръбите, до всички нужни за процеса съоръжения и до компресорните станции, където трябва да се направят замервания на метана, продължава той.  

Това изследване се прибавя към все по-нарастващия брой изследвания по темата за приноса на метановите емисии за климатичните промени, нуждата от по-точни данни и по-добри идеи как да намалим емисиите. Наскоро проведен сравнителен прочит върху 200 по-ранни изследвания в университета в Станфорд показва, че „емисиите от метан на САЩ са значително по-високи от официалните прогнози” и че “пробиви в националната система за природен газ са сериозна част от проблема.”

Преди по-малко от две седмици като част от плана на Обама за действия срещу промените в климата – който предвижда мерки по ограничаването им без съответните закони да са минали през Конгреса – Белият дом излезе с предварителна стратегия за намаляване на метановите емисии от депонирането, земеделската и индустрията с фосилни горива. Планът изисква от EPA да проучи какви регулации са нужни, за да съответства на приетия през 1990 година Акт за чист въздух. Ако агенцията реши, че са нужни нови правила, те трябва да влязат в сила до края на 2016, когато изтича вторият президентски мандат на Обама.

http://www.etudes-in-green.info/short-comments/2014/4/17/fracking-and-climate-change

Из "Трима другари" на Ерих Мария Ремарк

На подиума бе застанал здрав, набит мъж и говореше. Имаше плътен гръден глас, който без усилие, напълно разбираем, стигаше и до най-отдалечените кътчета. Беше глас, който убеждава, без да се обръща особено внимание на всичко, което изрича. Мъжът се разхождаше по сцената непринудено, с леки движения на ръцете си, понякога отпиваше по глътка вода или пускаше по някоя шега.
След това обаче той изведнъж спря  и обърнат към публиката, неподвижен, с променен остър глас започна да сипе изречение след изречение, сякаш камшични удари, истини, които всеки знаеше: за бедността, за глада, за безработицата, като повишаваше глас, увличаше слушателите, докато накрая проехтя в екстаз: "Това не може да продължава така! Трябва да се промени!"
Публиката изрази бурно одобрение, ръкопляскаше и викаше, като че ли с тези думи всичко се бе променило. Мъжът на сцената изчака. Лицето му сияеше. И тогава подхвана обстойно, убедително, неотразимо, обещание след обещание; заваляха толкова обещания, че над главите на това множество се издигна вълшебен пъстър рай, беше като лотария, в която всички билети са печеливши и получават най-големите печалби и в която всеки намира своето лично щастие, своята лична правота и своето лично отмъщение.
Разглеждах слушателите. Бяха хора от най-различни професии: книговодители, дребни занаятчии, чиновници, известно число работници и много жени. Те седяха тук в горещата зала, облегнати назад или приведени напред, редица до редица, лице до лице, потокът от думи ги обливаше и колкото и да бе странно: колкото и различни да бяха, всички лица имаха един и същ израз на унес, еднакъв сънновглъбен поглед към далечината на една мъглива Фата моргана; в него имаше празнота и същевременно преголямо очакване, което угасяше всичко: критика, съмнение, възражения и въпроси, всекидневие, настояще, действителност. Човекът на подиума знаеше всичко, за всеки въпрос имаше отговор, за всяка болка - лек. Хубаво беше да му се довериш. Хубаво беше да имаш някого, който мисли за теб. Хубаво беше да вярваш.
...................

- Ото - казах на Кьостер, който крачеше пред мен - сега зная какво искат хората. Те изобщо не искат да се занимават с политика. Търсят си заместител на религията.
Той се огледа.
- Естествено. Те желаят отново да вярват в нещо. Затова са и толкова фанатични.

Из безкрайно тъжната, но и безкрайно красива новела на Ерих Мария Ремарк "Трима другари". Писана през 1936 г. за Германия, за Берлин между Първата и Втората световни войни. По нея има сниман и филм, Three comrades, режисиран от Frank Borzage, първият спечелил Оскар режисьор, а съавтор на сценария е Франсис Скот Фицджералд.

Бoлестното трупане на пари ни води към пропастта

Aлександър Мали е директор на Виенската служба за задлъжнели кредитополучатели. От края на 80-те години на 20-ти век град Виена започва да подпомага със съвет задлъжнели домакинства. През 1989 общинските съветници решават да създадат отделна независима институция за целта. Оттогава оттам са минали 19 000 частни фалити. Средната сума, с която са задлъжнели търсещите помощ домакинства е 40 хиляди евро. 

Самият вие изпадал ли сте във финансови трудности?

Трудности не, но ми се е случвало да съм на ръба. Особено като студент. И още тогава бързо разбрах, че границата между ласкаенето на клиенти и твърдият подход към прегрешилите е много тънка.

Как?

Заради грешка на банката един превод в банковата ми сметка не беше отразен. Това дълго време не ми беше направило впечатление и изведнъж се оказа, че сметката ми е доста на минус. Получих предупреждение, което веднага ми струваше 15 шилинга. Тогава за мен това бяха много пари. Разсърдих се много, защото бях лоален клиент. И се махнах от тази банка.

Случвало ли Ви се е да правите дългове?

Веднъж имах краткосрочен мостов кредит. Аз не съм против кредитите като цяло, само срещу безсмислените кредити. И за съжаление в моята работа често виждам такива.

Какво е безсмислен кредит?

Всяка консумация, която финансирам чрез кредит, е доста неразумна. Когато имам малко пари, мога да ги похарча. Не съм пророк на пестенето на пари на всяка цена. Според мен просто е по-добре  човек да харчи парите, които има. Но не взети назаем пари. Това е преразпределение от долу нагоре.

Означава ли това, че харчите всички пари, които имате?

Опитвам се да изхарча всичко, което имам. Имам стара къща и стара кола. И по двете мога да правя доста ремонти и тогава парите свършват много бързо. Но по принцип мисля като пестелив човек чисто интуитивно. С удоволствие харча пари, но трябва да съм сигурен, че ги имам. Мисълта да съм на минус ми е неприятна. В този случай по-скоро бих се отказал да похарча парите.

Но в сравнение с клиентите ви в бюрото за съвет към задлъжнелите кредитополучатели Вие сте по-скоро изключение?

Да, и така трябва. И лекарите не преминават през всички болести, които пациентите им имат.

Защо сте толкова категорично против пестенето?

Нямам нищо против белите пари за черни дни. Но съм против болестното трупане на пари, свързано с идеята, че парите трябва да работят за мен. Тази идея ни води на ръба на пропастта. Имаме прекалено много инвестиционен капитал, прекалено много хора и фирми и те всички искат парите да се увеличават от само себе си. Това няма как да функционира.

Но да похарчат всичко не могат всички.

Може би имат просто твърде много. Не завиждам никому. Но е супер абсурдно  да се печелят по 12 милиона евро на година. След данъците остават 500 000 евро на месец. Как може да бъдат изхарчени?

Промени ли се нагласата ви към парите, след като започнахте работа като съветник на задлъжнели кредитополучатели?

Абсолютно. Аз не задлъжнявам по сметката си и с едно евро, защото знам, че това е най-опасният дългов капан. Някои хора изобщо не могат да излязат от задлъжнялостта си. Поддържат го на един минус понякога по 20 години, и после изведнъж всичко се срива. Когато за първи път прекрачиш вземеш кредит, се научаваш да харчиш пари, които нямаш. И после плащат по 18 процента лихва.

Вие бихте ли дали пари назаем?

Предпочитам да не. Когато го смятам за смислено и съм наясно, че бих могъл да живея и без тези пари, ако не ми ги върнат, тогава да. Това, което не бих направил е да дам пари на някого, който ми каже: „Имам спешна нужда от тях, за да не ме викат в съда.” Ако дам на някого пари и той ги ползва само за запушване на дупки, вероятността да не ми ги върне е много голяма. Ще преживея това, но ще се разсърдя, защото човекът не ми е казал истината. И второ, така няма да помогна на никого. Парите помагат само ако някой е обявил фалит и така може по-бързо да изплати задълженията си.

Питали ли са ви за финансова помощ?

Не. Веднъж изплатих кредит на много близък човек, вместо парите ми да лежат без лихви в банката. Но тогава не мисля за обратното плащане.

Решаващи за отношението към парите са климатът у дома и родителите. Вие самият имате ли деца?

Не.

Жалко, защото отпада въпросът за джобните.

Не непременно. Веднъж имах доклад в едно училище и попитах 15-годишните ученици знаят ли колко струва един пуловер. Знаеха го само онези, които получаваха джобни, а заедно с тях и отговорността да плащат за облеклото си от тези пари. Който не получаваше джобни, нямаше никаква идея. Джобните са важни, когато са свързани със задължението детето само да плаща за нещо от тях – да взема самостоятелно решения.

Ако не се научим как да се отнасяме към парите като деца, може ли да го научим по-късно?

С много повече усилия. Ролята на родителите често се подценява. При това става думи за дреби на пръв поглед детайли: как се държат родителите по време на разходка? Влизат ли във всяко изпречило се на пътя им кафене и поръчват ли като луди? От това децата учат много, или пък не научават нищо.

Защо австрийците попадат в капана на задлъжнялостта?

Главната причина е, че в продължение на много време са харчили повече, отколкото имат. Все по-често те си вземат първия телевизор на изплащане – а след това и колата. Има и външни фактори: приятелката забременява, загубва си работата, разделят се. Коренът обаче се крие в това, че човек не забелязва как харчи повече пари, отколкото има. До 2008 тази непрозрачност беше масово подкрепяна от банките. Имаше един неписан закон, че на хората, които не могат да смятат, им се бута всичко в ръцете.  

По-добре ли е сега положението?

Банковата криза донесе и нещо положително. Банките сложиха спирачка на кредитите, макар че твърдят обратното. Но се опасявам, че тази фаза бързо ще премине.

Често ли Ви лъжат клиентите Ви?

Не, това няма смисъл. От мен те не получават пари, а само съвети. И ако ме лъжат, ще получат погрешен съвет. Но разбира се случва от срам да не ми кажат цялата истина. И когато става дума за имотите, които притежават, при частен банкрут, не всички веднага казват, че имат къща в Турция или Сърбия.

От какво им е най-трудно на клиентите ви да се откажат?
На младите им е най-трудно да се откажат от автомобили и електронна техника. Но ако човек тук идва след като е преживял вече краха, той знае много добре как се пести.

А самият Вие от какво най-трудно бихте се отказали?

От почивните си дни. Но тях, за щастие, трудно мога да ги осребря.

Matthias Auer, Nicole Stern
die Presse, 16.12.2013