На Запад или в родината?

На гости при Ксения и Ева в София: едната иска да си тръгне колкото възможно най-скоро, а другата е щастлива, че се е завърнала

katerina-bader.jetzt.de, October 2007

Ксения внимателно заобикаля с детската количка дупката и от устните й тихичко се отронва португалска псувня. “Цяла София е пълна с тези проклети дупки. Иде ми да се махна дори и само заради тях”, ядосва се тя на немски със слаб виенски акцент. Нейният шестмесечен син се кефи на подскачането. До количката в ярки цветове Ксения прилича на малко беззащитно момиченце. Всъщност е на 27. Напуснала е Бъгария на 17. Завърнала се е преди 3 месеца и с всеки изминал ден чувства, че не е в състояние да остане по-дълго. При това обича София: архитектурният микс от стари джамии (освен действащата джамия има и други два преустроени сега стари мюсюлмански храмове: църквата “Свети Седмочисленици” и Археологическия музей - бел.прев.), православни църкви и соцпанелки. Да, Ксения обича панелките: самата тя е отраснала в една такава и понеже там са живеели и много други нейни връстници (а и автомобилите бяха рядкост - бел.прев.), спомените й са за едно щастливо детство. Ксения се гордее и с гледката към планината, която се издига точно зад града. Но Ксения казва, че може да обича родината си не по-дълго от две седмици. Толкова продължавал престоят й по Коледа при родителите, а и през лятото не е оставала за повече. Докато не става майка. Понеже с едно толкова малко дете човек не може едновременно да учи и работи, а животът в Лисабон е по-скъп от София, и понеже бащата на детето, нейният приятел, не изкарва достатъчно и за тримата, Ксения е трябвало да се върне у дома. Но само временно, подчертава тя.

На Запад или в родината? Да емигрираш или все пак да останеш? Въпросът виси и високо над покривите на сградите в центъра на София – на 13-ия етаж на един соцблок работи Атанаска Тодорова – като сътрудник към КНСБ за младежката заетост. Тя има всички данни: от 1989 всяка година България напускат 35 хиляди младежи на възраст между 16 и 35 години. “При население от 7.5 милиона това изтичане няма как да не повлие на икономиката: защото в повечето случаи това са хора амбициозни, интелигентни и с добро образование”, обяснява Тодорова.

Изтичане на мозъци

Проблемът не е само за България: и във Варшава, Вилнюс и Букурещ терминът "brain drain" се среща в пресата през ден. Изтичане на мозъци: звучи като гадна болест и си е сериозен проблем. “Почти невъзможно е да се намерят учители по чужди езици”, разказва Тодорова. Един млад учител получава около 150 евро – ако си учил западен език, предпочиташ да си опиташ късмета в чужбина. Напоследък обаче се забелязва и обратната тенденция: не че емигриращите стават по-малко, но част от емигриралите се завръщат.

Такъв е случаят на Ева. От година и поливина 26-годишната архитектка отново живее в България. В ресторанта все още често й носят меню на английски: сигурно защото е висока, руса и синеока, каквито повечето българки не са. Освен това се носи с тениски и изтъркани дънки. Модата тук е по-скоро обувки с високи токове и къси поли: ако може с леопрадова шарка.

Ева е учила в Дрезден и е стажувала в известно виенско архитектурно бюро: същото, което е проектирало сградата на BMW в Мюнхен. Когато завършва следването си, получaва предложение за работа от свой професор, в едно архитектурно бюро в Мюнхен, което работи в цял свят. Но Ева отказва предложението и си купува билет за София. Мислеха ме за луда, разказва тя. Или пък казват, че е забравила всичките си амбиции. Всъщност причината са доматите, Миро и плажните барове.

Да се наблюдава статистиката за е/имиграцията е малко като да гледаш автомобилния поток в София от 13-ия етаж: виждаш, че понякога има повече коли и понякога по-малко, но няма как да знаеш каква история се крие зад всеки отделен случай.

Западноевропейските домати са гадни, казва Ева. Седим в кръма в центъра на София, точно до нейния офис. Тя е обиколила цяла Виена, преди на един скъп зелечунков пазар да намери нещо, което поне малко да й мирише на домати. И доматите не са единственото, което тя трудно би могла да си позволи да си купи. “Да вечеряш навън всеки ден, да караш сноуборд през зимата и да си наемеш с приятели яхта през лятото: трудно бих могла да си го позволя със заплата в Мюнхен като начинаещ архитект, казва тя.  В София получава около хиляда евро, но за местните стандарти това е изключително много.

Ксения и нейния син също усещат предимствата на евтиния живот в България: с една и съща сума тук те могат да живеят два пъти по-дълго, отколкото в Лисабон. А и родителите на Ксения й помагат при отглеждането на детето, което носи доста необичайно за България име: Ян Фриц.

Ксения е заминала веднага след като завършва гимнания: през 1997. България й се вижда твърде несигурна и твърде тясна, А и всичките й приятели заминават. Тя отива във Виена със студентска виза, записва се да учи немски и след една година в университета. Понеже родителите й няма как да я издържат, работи на няколко места едновременно. Понеже е млада, празнува на няколко места едновременно. И понеже денонощието има само 24 часа, не й остава много време за учене. Харесва уредеността на Виена: може да разчиташ на банките, на администрацията, на градския транспорт. Но понякога се вбесява, че виенчани не са гъвкави и не знаят как да реагират в непредвидени ситуации.

След седем години отива по “Еразмус” в Лисабон. Там е слънчево, а хората са по-ларш. И решава да остане. В Лисабон обаче й става мъчно за Виена и разбира се за София. Тогава се ражда Ян Фриц и двамата с мама се озовават отново в София. Сега на Ксения й е мъчно за приятела й, за Лисабон, за Виена и дори за София: защото онази София, която тя е напуснала преди 10 години, е съвсем различна: много по-спокойна от сегашната.

Бащата на Ян Фриц не знае български и затова не желае да се мести в родината на своята приятелка. В момента кандидатства за по-добре платена работа в Амстердам. Ако всичко върви по план, Ян Фриц ще расте с немското си име като полупортугалче полубългарче в Холандия. С или без ЕС, на Запад възможностите продължават да са много повече, отколкото в България, казва Ксения.
 

Плажни барове вместо мафиотски палати

Ева е на друго мнение. В коридора на нейното архитектурно бюро по стените висят чернови за луксозни еднофамилни къщи в покрайнините на София – модерни, с изчистени линии и много стъкло на юг. През 90-те българите, забогатели от приватизацията, строя главно кичозни крепости с еркери, кулички и огледални стъкла. Днес вече има богати българи, които съзнателно се разграничават от този стил: и това са клиентите на Ева. София има нужда от нови сгради: през 90-те тук живеят 800 хиляди души, сега са милион и половина и столицата продължава да се разраства. “В една държава, която се променя толкова бързо и в град, който расте с невероятни темпове, на 30 години човек може да има собствено архитектурно бюро, казва Ева. Има още 4 години, за да постигне целта си. Заедно със съквартиранта си Петър, който също е архитект, вече са положили основите на собствено бюро, нарича се “Kumaroffice” и в момента им е по-скоро хоби. Първата им поръчка е бар на брега на морето: построяват дървен полукръг, отворен към водата, с яркоораневи шезлонги, на които човек може да се излегне и бар, от който се виждат сърфистите. Сега при нас идват все повече хора, които харесват този бар и искат нещо подобно, гордо разказва Ева.

Съжалява ли понякога, че не е приела работата в Германия?

“Съжалявам, разбира се”, казва тя. Съжалява също, че понякога въздухът в София е толкова мръсен, че залезът изглежда зеленикав. Или когато трябва да е занимава с бюрократична бумащина. Или когато клиентите й все пак искат поне един малък еркер върху къщите си. Но Ева не съжалява, когато с приятеля й Миро се разхождат по улиците на София.

Може би човек може да разбере Ева по-лесно, ако разбере как се е научила да кара сърф, на плажа, където сега стои проектираният от нея бар. Тя се упражнявала два дни, а на третия в морето излязла буря. Учителят извикал на всички начинаещи да излязат. Във водата останали професионалистите, които красиво обяздвали вълните, изкусно използвайки вятъра. Ева хванала борда и се върнала в морето. Учителят й я обявил за луда. Тя самата обаче твърди, че по време на тази буря е научила много повече, отколкото за цялата седмица на курса.