Свободата на словото

13 години минаха от кандидатстудентския ми изпит по журналистика. За темата Свободата на словото - начин на употреба написах една история, за една грозна и стара жена, която може да стане млада и красива, ако си служат с нея, за да казват истината. Имах една от най-високите оценки и бях пълна с надежди, че ще покажа на всички колко много мога. Бях на 17.
13 години по-късно аз не работя като журналист, със сълзи на очи гледам как унищожават природата на България и с омраза - тлъстите коли с тлъстите хора в тях, с IQ под 60. Дали се чувствам победена? Всъщност да. Победена към. Те управляват, а аз само стоя и ги гледам безпомощно отстрани.
Участвала съм в протести - на анархистите и на еколозите. И през 97-ма, но без ентусиазъм - може да съм била малка, но не бях глупава. Никога не съм била. Бях по-скоро наивна и апатична. Просто нашият свят не ме интересуваше.
Сега обаче ме интересува живо - все пак съм журналист, макар и не действащ. И съм ужасена, че никога няма да бъда щастлива в България. Защото щастието не е означава всичко да ти е наред. Щастието е в свободата да се развиваш. В България тази свобода не съществува. В България не съществува свобода.
Но това не пречи на поробителите ни да празнуват с нашите пари 100 години от Независимостта на България. А ние просто стоим и ги гледаме тъпо. И злобно, но само ги гледаме. Докога ще сме роби?