Дете на прехода

-         Защо обръщаш толкова внимание на другите? -  попита Ердем.

-         Защото съм зелена. А те обръщат внимание на околната среда. Хората са част от нея.

Най-хубавият ми спомен от социализма беше Созопол. Комбинацията от море и стари къщи, скътани в малки каменни улички с много зеленина навсякъде ме очарова от пръв поглед. И завинаги. Туристите не бяха много, колите бяха още по-малко, а пионерският лагер беше на двадесетина минути пеша от града. Водеха ни под строй, но после ни пускаха да се скитаме на воля из градчето. Оглеждах прекрасните къщи и се чудех в коя от тях има мой връстник, за когото бих могла да се оженя. Пиехме насипни сиропи от мента, виолетка и лимонада с газирана вода и ядяхме огромни вкусни палачинки. Наслаждавахме се на чудно спокойствие, без бляскави реклами навсякъде – купи това, участвай в онова, побързай, нe изпускай щастието си...

Облакът на този соцрай беше, че влизахме и излизахме от водата под строй, само за 15 минути на всеки час. През останалото време скитах по брега и вдишвах морето.

Веднъж отишла там, се връщах пак и пак, всяко лято. Филиите със сирене и лютеница си бяха все същите, но малко от малко започна да идва “свободата”. Първо като двама зачервени руси германци с огромни туристически раници. Бяха голяма атракция. Зяпахме ги с ококорени очи. Те руски не говореха, ние немски – също. Така се зяпахме известно време, а после те си тръгнаха. По тясната пътечка отвъд оградата, на три крачки от морето. Леле! Как им завиждах. И бях много смутена, че те не осъзнаваха щастието да могат всеки момент да хвърлят раниците от телата си, а телата си – във водата. Ясно изписаното по лицата и в притаено в сърцата им недоволство смая детския ми разум. Реших, че животът явно е сложно нещо. Повече се отказах да мисля по този въпрос. А те може би са искали единствено да прекосят границата и въобще не им е пукало за морето. Дано са живи и здрави, а не поредните трупове на социалистическия жертвеник, в името на равенството без свобода.

Следващата година началникът на лагера ни беше млад, красив мъж, който ни пускаше в морето колкото си искаме, дори при вълнение, когато спасителите на градския плаж вдигаха черен флаг и не позволяваха на гражданите да припарят до водата. Смела и безразсъдна, аз подскачах във вълните като щастлива рибка. Колко ми харесваше да ме обръщат! И аз – хоп, отгоре. Можех да играя така с часове. Какъв урок ми дадоха тогава морето и този красив мъж!

- Да отидем при скалите, там вълните са по-хубави, предложих на Мария, нетърпеливо възбудена да се мушна в морето там, където е най-вълнуващо.

Тя ме последва леко нерешително. Влязохме във водата и усетих вълнението. То ме придърпваше навътре бавно, но сигурно. Стреснах се леко, заплясках с ръце и крака и бързо стигнах брега. Огледах се и – о, ужас! Течението отнасяше Мария навътре, а аз само стоях и гледах, безпомощна виновница за случващото се. Знаех, че не съм достатъчно добра да я измъкна. Развиках се за помощ. За зла беда, точно в другия край на плажа спасителят помагаше на друг кандидат удавник. Пляс – видях как широкият гръб на началника на лагера разцепи водата, след една безкрайно дълга минута Мария беше на брега. Гледах този спокоен човек очаквателно, готова да си понеса мъмреното.
- Уплаши ли се? – попита ме ласкаво той. А аз се засрамих. Ужасно. Кимнах с глава и научих един от най-важните уроци в живота си завинаги: свободата е отговорност. Най-напред за другите. А после и за себе си. (Всъщност това “и за себе си” щях да го науча доста по-късно.)

Третият ми сблъсък със свободата в Созопол вече беше съвсем истински. Комунизмът си отиде (поне така пееха по площадите), а с него – и пионерските лагери. Бях на гости на своя братовчедка в “Каваците” – тя работеше там. Беше ми леко скучно, защото трябваше да се забавлявам сама, но не съвсем, разбира се – имах си морето. То обаче си се плискаше около мен, а аз обикалях – плажа, града... Дотам си бяха истински три километра – по прекия път. Който лесно се намираше, ако човек отива от “Каваците” към Созопол. Но на връщане... На връщане аз явно нещо се обърках и хванах обиколния път за къмпинга покрай морето. Пуст и черен. Без жива душа по него. Стреснах се. Само момиче на 14 години някъде в нищото... А после... После красотата ме погълна и ме остави без дъх. Лозя и море. Една огромна къща на ръба на носа. Пожелах я с целия плам на детското си сърце. Ако знаех, че след няколко години вече няма да я има, щях да изприпкам да я разгледам отблизо. Тогава просто й се възхищавах отвисоко и си представях как живея в нея след години. Това беше върховната ми представа за щастие (проклети да са всички, които сринаха тези мои мечти със земята и ги заместиха с бездушни бетонови чудовища). Единственото човешко присъствие по пътя ми беше една жена, която си копаеше лозето. И на нейно място си пожелах да бъда. Това беше другата ми върховна представа за щастие (изкоренена с лозите от ръмжащ багер).

Прибрах се в къмпинга онемяла от удивление и от този изненадващ подарък на случайността. (Или съдбата?) Нямаше с кого да споделя – уморената ми братовчедка не се впечатли особено от разказа. Нямах и фотоапарат, за да запечатам това несъществуващо вече великолепие на лента. Но благоговението пред чудното съчетание от море и лозя ще пазя до живот.

Когато мутрите разсипаха Созопол, те смазаха детството ми. Стъпкаха го в калта и издигнаха върху трупа му разкривените си жалки представи за туризъм, натежали от алчност. Сивотата на бетона измести всяко зелено петно около града. Колко силна трябва е тази лудост, че да излее стотици тонове бетон? И колко силен трябва да е разумът, който ще се справи с последствията от тази лудост? Още го чакаме...