Курт Тухолски: Какво може да си позволи сатирата? Всичко.

В памет на убитите френски карикатуристи

Когато някой у нас измисли готин политически виц, половин Германия седи на дивана и се сърди.

Сатирата сякаш е нещо супер негативно. Тя казва „Не!” Сатира, с която се искат военни заеми не е сатира. Сатирата хапе, осмива, свирка и бие големия шарен барабан ба вестносеца срещу всичко застинало и скучно.

Сатурата всъщност е нещо суперположително. Никъде безхарактерният не си проличава по-бързо, никъде не става толкова ясно кой е безсъвестен еснаф, който днес напада един, а утре: друг.

Сатирикът е болен идеалист: той иска светът да е хубав, а той е лош, и той се сражава с лошото.

Тоест сатирата на един художник с характер, който се бори в името на доброто не заслужава еснафското пренебрежение и гневните изблици, с които това изкуство бива незвергнато в страната ни.

Германецът прави една голяма грешка: той бърка представяното с представящия. Когато искам да покажа резултата от пиянстването, тоест да се преборя с него, аз не ползвам праведните цитати от Библията, а най-ефективно е да покажа гротескния образ на един супер пиян човек. Вдигам завесата, която предпазливо е покривала порока и казвам: „Гледайте!” В Германия това се нарича „Пошлост”. Но пиянството е лошо, то вреди на народа, и само грозната гола истина може да помогне. Така е било и с мизерията на тъкачките, а с проституцията още е така.

Der Einfluß Krähwinkels hat die deutsche Satire in ihren so dürftigen Grenzen gehalten. Große Themen scheiden nahezu völlig aus. Der einzige ‚Simplicissimus‘ hat damals, als er noch die große, rote Bulldogge rechtens im Wappen führte, an all die deutschen Heiligtümer zu rühren gewagt: an den prügelnden Unteroffizier, an den stockfleckigen Bürokraten, an den Rohrstockpauker und an das Straßenmädchen, an den fettherzigen Unternehmer und an den näselnden Offizier. Nun kann man gewiß über all diese Themen denken wie man mag, und es ist jedem unbenommen, einen Angriff für ungerechtfertigt und einen anderen für übertrieben zu halten, aber die Berechtigung eines ehrlichen Mannes, die Zeit zu peitschen, darf nicht mit dicken Worten zunichte gemacht werden.

Прекалява ли сатирата? Сатирата трябва да прекалява и в самата си същност тя не е справедлива. Тя надува истината, за да стане тази по-ясна и тя няма как да работи другояче, освен според казаното от Бибилията: „И праведните ще страдат с неправедните.”

Но в германеца е дълбоко вкоренена страстната привързаност да мисли не в личности, а в състояния и структури и много го боли, ако се приближиш до някое от тях твърде много. Защо нашите сатирични вестници, комедии и филми са толкова постни? Защото никой не се осмелява да докосне дебелото мекотело, което потиска цялата страна: мазно, мързеливо и изсмуващо жизнените ни сокове.

Немската сатира не смее да нападне дори врага на народа ни. Не че трябва да подражаваме на най-бруталните сред френските карикатури, но каква сила има в тях, какъв първичен гняв, какъв устрем и каква сила! Те просто не се притесняват от нищо! А до тях видят нашите скромни сметачни дъски с броя на подводниците ни, от които никой не се вълнува иникой не чете.

Не бива да сме толкова дребнави. Ние всички – учители, търговци, професори, редактори, музиканти, лекари, държавни служители, жени и народни представители – ние всички имаме грешки и смешни страни и малки и големи слабости. И не трябва винаги и веднага да се сърдим, ако някой ни вземе на подбив. Дори да е обидно, важно е да е честно. Той може да се брани със същите средства, да отвърне на удара – но не и да бяга обиден, възмутен, наранен от шегата. Един свеж вятър щеше да повее в обществения ни живот, ако не всички се обиждахме толкова.

Но явно ни липсва куражът за голямата промяна. Германският сатирик лавира между професии, класи, признания и местни институции, сякаш ходи по въже. изглежда грациозно, но със сигурност е уморително. Истинската сатира пуска кръв: и който има силна кръв, ще издържи на това кръвопускане.

Какво може да си позволи сатирата?

Всичко.

27.01.1919