Курт Тухолски: Какво може да си позволи сатирата? Всичко.

В памет на убитите френски карикатуристи

Когато някой у нас измисли готин политически виц, половин Германия седи на дивана и се сърди.

Сатирата сякаш е нещо супер негативно. Тя казва „Не!” Сатира, с която се искат военни заеми не е сатира. Сатирата хапе, осмива, свирка и бие големия шарен барабан ба вестносеца срещу всичко застинало и скучно.

Сатурата всъщност е нещо суперположително. Никъде безхарактерният не си проличава по-бързо, никъде не става толкова ясно кой е безсъвестен еснаф, който днес напада един, а утре: друг.

Сатирикът е болен идеалист: той иска светът да е хубав, а той е лош, и той се сражава с лошото.

Тоест сатирата на един художник с характер, който се бори в името на доброто не заслужава еснафското пренебрежение и гневните изблици, с които това изкуство бива незвергнато в страната ни.

Германецът прави една голяма грешка: той бърка представяното с представящия. Когато искам да покажа резултата от пиянстването, тоест да се преборя с него, аз не ползвам праведните цитати от Библията, а най-ефективно е да покажа гротескния образ на един супер пиян човек. Вдигам завесата, която предпазливо е покривала порока и казвам: „Гледайте!” В Германия това се нарича „Пошлост”. Но пиянството е лошо, то вреди на народа, и само грозната гола истина може да помогне. Така е било и с мизерията на тъкачките, а с проституцията още е така.

Der Einfluß Krähwinkels hat die deutsche Satire in ihren so dürftigen Grenzen gehalten. Große Themen scheiden nahezu völlig aus. Der einzige ‚Simplicissimus‘ hat damals, als er noch die große, rote Bulldogge rechtens im Wappen führte, an all die deutschen Heiligtümer zu rühren gewagt: an den prügelnden Unteroffizier, an den stockfleckigen Bürokraten, an den Rohrstockpauker und an das Straßenmädchen, an den fettherzigen Unternehmer und an den näselnden Offizier. Nun kann man gewiß über all diese Themen denken wie man mag, und es ist jedem unbenommen, einen Angriff für ungerechtfertigt und einen anderen für übertrieben zu halten, aber die Berechtigung eines ehrlichen Mannes, die Zeit zu peitschen, darf nicht mit dicken Worten zunichte gemacht werden.

Прекалява ли сатирата? Сатирата трябва да прекалява и в самата си същност тя не е справедлива. Тя надува истината, за да стане тази по-ясна и тя няма как да работи другояче, освен според казаното от Бибилията: „И праведните ще страдат с неправедните.”

Но в германеца е дълбоко вкоренена страстната привързаност да мисли не в личности, а в състояния и структури и много го боли, ако се приближиш до някое от тях твърде много. Защо нашите сатирични вестници, комедии и филми са толкова постни? Защото никой не се осмелява да докосне дебелото мекотело, което потиска цялата страна: мазно, мързеливо и изсмуващо жизнените ни сокове.

Немската сатира не смее да нападне дори врага на народа ни. Не че трябва да подражаваме на най-бруталните сред френските карикатури, но каква сила има в тях, какъв първичен гняв, какъв устрем и каква сила! Те просто не се притесняват от нищо! А до тях видят нашите скромни сметачни дъски с броя на подводниците ни, от които никой не се вълнува иникой не чете.

Не бива да сме толкова дребнави. Ние всички – учители, търговци, професори, редактори, музиканти, лекари, държавни служители, жени и народни представители – ние всички имаме грешки и смешни страни и малки и големи слабости. И не трябва винаги и веднага да се сърдим, ако някой ни вземе на подбив. Дори да е обидно, важно е да е честно. Той може да се брани със същите средства, да отвърне на удара – но не и да бяга обиден, възмутен, наранен от шегата. Един свеж вятър щеше да повее в обществения ни живот, ако не всички се обиждахме толкова.

Но явно ни липсва куражът за голямата промяна. Германският сатирик лавира между професии, класи, признания и местни институции, сякаш ходи по въже. изглежда грациозно, но със сигурност е уморително. Истинската сатира пуска кръв: и който има силна кръв, ще издържи на това кръвопускане.

Какво може да си позволи сатирата?

Всичко.

27.01.1919

Ислямска държава е най-голямата заплаха за световния мир след Студената война

Юрген Тоденхьофер, германски журналист и писател: Скъпи приятели, стресът от пътуването в "Ислямска държава" (ИД) малко по малко си тръгва от нас. Синът ми Фредерик свали доста килограми. Разбира се знаех, че рискът е голям. Включително заради бомбардировките от страна на САЩ и на сирийското правителство. В Мосул над нас многократно кръжаха нископрелитащи американски бомбардировачи. "Жилището" ни в град Ракка беше напълно разрушено от една сирийска бомба по време на престоя ни в иракския  Мосул. Затова последната си нощ в Ракка прекарахме в едно бомбардирано жилище с разпръснати навсякъде изпочупени стъкла.  

Но без риск човек трудно може да стигне до истината. А аз имах нужда от автентичен материал за планираната ми за ИД книга. А талъв се намира само на място. Така съм действал при всичките си книги. Винаги съм путъвал в страните в криза. А и нали имах гаранция за сигурност лично от "халифата". Но без гаранция, че тя е истинска. Всички мои приятели и членове на семейството ми се съмняваха в истиннността й и опитаха да ме спрат. В подобни стуации обаче аз слушам само вътрешния си глас.

Гаранцията беше истинска. И ИД се придържаше към нея при посещенията ми в Мосул и Ракка. Но през почти цялото време ни пазеше тайната полиция. Трябваше да предадем мобилните си телефони и компютри. От 800 снимки бяха изтрити 9 - между другото заради сигурността на семействата на чуждестранни бойци. Цензура.

С ИД често имахме конфликти - остри и на висок глас - заради планирането на пътуването. Не е проста работа да се караш с тежко въоръжените бойци на ИД. На два пъти пътуването за малко да се провали. Предвид ежедневната опасност за живота на всички участници отношението често е грубо, но като цяло все пак коректно.

Ето накратко и моите 7 най-силни впечатления:

1.) ЗАПАДЪТ ДРАСТИЧНО ПОДЦЕНЯВА СТЕПЕНТА НА ОПАСНОСТ ОТ ИД. Бойците от ИД са значително по-умни и опасни, отколкото си мислят нашите политици. В "Ислямска държава" цари почти еуфоричен възторг и вяра в победата, каквито никога не съм преживявал във военни райони. Бойците от ИД са убедени, че с тоталитарната си вяра и демонстративната си бруталност могат да преместват планини. В Мосул по-малко от 400 бойци на ИД обърнаха в бягство 25 хиляди най-модерно оборудвани иракски войници. За няколко месеца ИД завладява територия по-голяма от Великобритания. Сравнена с ИД, Ал-Каида е просто едно джудже.

Моментни загуби или смяна на територии слабо интересува ИД, макар и някои медии да ги превъзнасят като големи успехи. Това според ИД са нормални неща в една партизанска война.

2.) ПРИТОКЪТ НА НОВИ БОЙЦИ РАСТЕ С ВСЕКИ ИЗМИНАЛ ДЕН. Прекарах два дни в приемен лагер на ИД близо до турската граница. И в двата дни пристигнаха над 50 бойци от целия свят. И не само млади мъже, провалили се в собствените си държави. Но и много успешни, еуфорично настроени младежи от САЩ, Англия, Швеция, Русия, Франция, Германия и т.н. Един от тях беше взел държавния си изпит по право само преди няколко седмици и е получил позволен да работи като адвокът към съда. Но той е предпочел да се бие за "Ислямска държава".

3.) "ИСЛЯМСКА ДЪРЖАВА" - ДОКОЛКОТО МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ ОТ 10 ДНИ ПРЕСТОЙ - ИЗГЛЕЖДА ФУНКЦИОНИРА КАТО ДЪРЖАВА ПО ПОДОБИЕ НА ДРУГИТЕ ТОТАЛИТАРНИ СТРАНИ В РЕГИОНА.  Това важи преди всичко в областта на вътрешната сигурност и на социалните грижи: дори и много от това да не съответства на западните и съвсем не на моите представи. Поне сунитското население в иракската част на "Ислямска държава" междувременно приема новата държава без съпротива. Защото я предпочита пред господствалите преди това дискриминация и потисничество от режима на Милики в Багдад. Във всеки случай в Мосул вече, след бягството на всички християни, шиите и йезиди живеят само мюсюлмани.

4.) ЦЕЛ НА ИД НЕ Е САМО ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА БЛИЗКИЯ ИЗТОК И ЕДИН ДЕН НА ЦЕЛИЯ ОСТАНАЛ СВЯТ, НО НАЙ-ГОЛЯМАТА "РЕЛИГИОЗНА ЧИСТКА" В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО. ИД иска да убие всички невярващи и отклонили се от правата вяра - с изключение на т.нар. религии на Книгата - исляма на ИД, юдеизма и християнството - и да пороби жените и децата им. Всички шиите, йезиди, хиндуисти, атеисти и политеисти трябва да умрат. Стотици милиони хора трябва да бъдат елиминирани в хода на това религиозно "прочистване".

И умерените мюсюлмани, които приемат демокрацията трябва да бъдат убити. Защото според ИД по този начин те поставят човешките закони над законите на Бога. Това важи - след успеха на завладяването - и за демократично настроените мюсюлмани от западния свят.

Единственият шанс на тези "невярващи" да избегнат смъртта е ако доброволно съжалят и се завърнат към "истинския ислям". Който очевидно е представляван само от ИД. И то при условие, че го сторят преди държавите им да бъдат завладени.

Евреите и християните трябва да бъдат толерирани като религии на Книгата, но трябва да плащат определен данък от няколко стотици долара на година. Мюсюлманите пък трябва да плащат данък "закат", който за по-богатите мюсюлмани е по-висок, а за по-бедните по-нисък.

Едва ли има нужда да обяснявам, че във всички тези точки аз не съм съгласен по никакъв начин с ИД и че подчертах това безброй пъти.

5.) ОТ МОЯ ГЛЕДНА ТОЧКА ИД Е ДВИЖЕНИЕ НА 1-ИЯ ПРОЦЕНТ С ВЛИЯНИЕТО НА АТОМНО ЦУНАМИ. ИД проповядва ислям, който не бива приет от 99% от 1,6 милиарда мюсюлмани по света. За мен като християнин, който е чел Корана много пъти не е възможно да се проледи кое е общото между учението на ИД и исляма. От Корана аз познавам преди всичко един милосърден ислям.113 от 114 сури започват с думите: "В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния." Нищо от това милосърдие не усетих в ИД.

6.) ИД НЯМА ДА БЪДЕ ПОБЕДЕНА С БОМБИ ИЛИ РАКЕТИ. Тримилионният Мосул например се владее от 5000 бойци на ИД. Ако някой иска да ги обезвреди с удари от въздуха, трябва да превърне целия град в руини и пепел и да убие десетки хиляди цивилни. Бомбардировките в Близкия Изток бяха и продължават да бъдат програми за възникване на терор. Вижте ИД! Той е рожба на противоречащата на международното право война на Джодж У. Буш в Ирак.

САМО УМЕРЕНИТЕ АРАБСКИ СУНИТИ МОГАТ ДА СПРАТ ИД, НЕ ЗАПАДЪТ! Така, както го направиха през 2007 г. Тогава те прогониха "Ислямска държава в Ирак", предшественикът на ИД. Но тогавашната ИДИ е много по-слаба от днешната ИД.

Умерените иракски сунити обаче ще се противопоставят на ИД само ако се чувстват напълно интегрирани в иракското общество, откъдето бяха изгонени след започната от САЩ през 2003 г. война, от американци и шиити. В момента няма изгледи това да се случи. Но все пак това изглежда единственото приемливо решение, за да бъде спряна ИД.

В Сирия също има решения. Но преди всичко западът трябва да преосмисли своята напълно нереалистична преценка за ситуацията. И в Сирия той се обърка доста патетично.

7.) НА ЗАПАД МНОГО СЕ СПЕКУЛИРА С ТЕРОРИСТИЧНА ОПАСНОСТ ОТ ЗАВЪРНАЛИ СЕ БОЙЦИ НА ИД. Самият аз не бих изключил подобна опасност. Но за самата "ислямска държава" завърналите се са загубеняци, които не са "се справили с живота в "Ислямска държава". Тоест не те са главната опасност, макар че в Брюксел беше извършен атентат от един завърнал се. Но по-голямата опасност идва от симпатизиращите на ИД, които все още не са били на място.

Никой в Германия не бива да подценява опасността от тероризъм. Но човек не бива и да я преувеличава. В Германия все още няма нито един гермаенц убит от ислямисти. Но пък много германски мюсюлмани са убити от германски десни екстремисти. Групи като Пегида преиначават фактите. Те помагат на ИД, чийто най-голям интерес е ескалацията между мюсюлмани и не-мюсюлмани в Германия. ИД подчерта това пред мен много пъти.

От моя гледна точка в момента ИД е най-голямата заплаха за Световния мир след Студената война. Сега плащаме цената за ненадминуемото по глупост нападение на Джордж У. Буш над Ирак. И досега Западът се отнася към тази заплаха без никаква смислена концепция.
https://www.facebook.com/JuergenTodenhoefer/photos/a.10150173554135838.304529.12084075837/10152653141475838/?type=1&fref=nf&pnref=story

Ние, ретроградните разбиращи

Защо понякога човек трябва да разгледа картата на Източна Европа с очите на един руски политик

От Ерхард Еплер 

Когато някой способен човек напише нещо, което ме ядосва, търся в неговия текст първо местата, където въпреки всичко сме на едно мнение. В есето на историка Хайнрих Аугуст Винклер, „Следите плашат. Немските защитници на Путин не знаят каква традиция следват”, от раз намирам две. Първото гласи:
"Историческата граница между католическа и православна Европа минава пряко през страната, която в момента е в центъра на световния политически интерес: Украйна. На изток и юг тя е културно свързана с Русия и православието, а западът й е повлиян от римокатолическата църква и по този начин пряко свързан с Европа."
Украйна през цялата си история е една разделена страна. Затова и там няма функционираща държава. След колапса на СССР едната част от украинците винаги се е опитвала да управлява другата според собствените си разбирания, без значение дали президентът се казва Юшченко или Янукович. Не е чудно, че повечето хора са на мнение, че никой никога не ги е управлявал както трябва. Няма обща политическа култура и затова понякога няма никаква, както показват и биещите се в парламента в Киев депутати. Едно страстно антируско правителство в Киев, особено със спорна легитимност, не може да се наложи в проруски ориентираните райони на страната, независимо от това дали там руските тайни служби са повече или по-малко активни, отколкото американските тайни служби в Киев. Стига да кажем, че местната полиция е на страната на окупиралите кметствата сепаратисти. И това сякаш не е изключение, а по-скоро правило.
Тоест европейците следва да си отговорят: как една културно разделена земя може да стане функционираща държава? Има само един начин, както показва и немската история: федерализъм. Отделните региони – и нито изтокът, нито западът са вътрешно хомогенни – трябва да продължат да живеят така, както искат: що се отнася до езика и културата. Това е така, дори и да го казва руското правителство. Затова и беше изведено като една от приетите споразумения от срещата в Женева.
Второто място, което съм си подчертал в текста на Винклер е:
"Обвързването с НАТО на тази исторически свързана с Русия бивша съветска република Путин с право приема като „обкръжение”.
Тук Винклер прави нещо, което правим и ние, „разбиращите Путин” – видял е картата на Източна Европа по начина, по който я гледа, и според Винклер трябва да я гледа, един руски политик. Тук той се сгласява не само с Хелмут Шмит, когото никой не може да упрекне в култ към едно немско-руско духовно роднинство, но и с Хенри Кисинджър, който още преди години ясно каза, че Украйна може да изгради своите икономически и политически връзки с ЕС само ако е напълно ясно, че това няма да е свързано с приемането й в НАТО. Ако някой беше опитал сериозно да говори за това с Русия и Украйна навреме, щеше да ни спести много от сегашните проблеми. Може да се стигне до споразумение за това. То просто е въпрос на преговори между ЕС, цяла Украйна и Русия.
Професор Винклер се обръща – и тук започват различията – към „Разбиращите Путин”. Това ме учудва. Защо да не опитаме да го разберем? Аз не се възхищавам на този човек, нито бих искал да ме управлява, но искам да го разбера. Защото алтернативата на разбирането е омразата. Дори и да разбирам някого, аз мога да му противореча. Но не трябва да го мразя.
Политиката в голямата си част се се състои от усилията ни да разберем хората, които ни противоречат, онези, които смятат за правилно противоположното на това, което си мислим ние. Който не желае да разбере другия, за него противникът е зло. Един добър профсъюзен деец знае защо предприемачът ще се съгласи на 2,9%  увеличение на заплатите, но не и на 3%. И предприемачът знае защо преговарящият отсреща трябва да отклони 2,9-те процента, но ще се съгласи на трите. Тъй като и двамата познават действията и мотивацията си, могат след това да отидат да изпият заедно по едно вино. Те са свободни от киселоморалния патос, който прави от всеки конфликт на интереси борба между доброто и злото. Джордж У. Буш смяташе себе си за толкова добър, че противниците му със сигурност бяха зли мръсници. А лошите трябва да бъдат победени – международни конвенции за човешки права, дрън-дрън – обесени, изтрити от лицето на земята. И така той започна в Ирак една особено глупава война, която разбира се беше военна победа, но политически, икономически и преди всичко морално – тотален крах. Погазването на международното право – украсено с лъжи – допринесе значително за сегашния хаос в близкия Изток.
Да, Путин премести една граница, без да се допита до украинското правителство, и така също наруши международното право. Но това не е причина да делим света на добри, които го зачитат и лоши, които го презират.
Какво казва международното право за смъртоносните дрони, които трябва да бъдат направлявани и от германска територия? Нима това не нарушава суверенитета на Германия и международното право? Някой да се сети да изхвърли САЩ от семейството на цивилизованите народи заради войната в Ирак – която Герхард Шрьoдер спести на нас, германците?

Дали Путин анексира Крим, защото, както смята Винклер, отдава почит на неоимпериализма? Или просто се е притеснявал за флотата си в Черно море? И защо трябва един политик, когото отдавна познаваме като външнополитически предпазлив играч, внезапно да обърне палачинката? Все пак кризата започна в Украйна. Руснаците приеха като договорено онова, което тримата европейски външни министри предложиха на масата за преговори. Това, което после – и никой не разбра как точно – дойде като преходно правителство, беше една чисто антируска подборка, на която трябваше да се обясни, че руският не бива да бъде премахнат като втори официален език и че не може да става дума за влизане в НАТО. Един руски президент, който не се намеси в подобна ситуация, рано или късно би бил подгонен по дяволите от множеството руски избиратели. 

И с това отново се връщаме на личността на Путин. С кого трябва да го сравним? Според мен, дори и това да изненадва някои, най-вече с Ангела Меркел. Той, както и тя, прави онова, което очакват избирателите й. Затова и ако изборите бяха днес, той би ги спечелил с огромно мнозинство. Със сигурност шансовете му са малки при онези, които един западняк среща в музеите или хотела в Санкт Петерсбург. Но те все още са малцинство. И стават повече, но доста бавно. А селяните, работниците и обикновените руски граждани в селата и провинцията на хиляди километри от Москва имат съвсем други грижи. Почти всяко семейство още тъгува за бащата или дядото, дал живота си по време на „Великата отечествена война”. Все още си разказват истории, от които на човек могат да му настръхват косите за зверствата, извършени от германците при оттеглянето им. Те презират Михаил Горбачов, който им взе един мизерен, но все пак сравнително стабилен ред, без да им предложи нов, по-добър. И още помнят – най-често пияния – Борис Елцин, при чието управление мафията беше по-успешна в изискването на рекет, отколкото служителите в събирането на данъци. Те бяха щастливи, когато същият този Путин призова за „диктатура на закона” и бавно върна реда в държавата. Някой ден сигурно и те ще искат повече свобода на словото и повече гледни точки, но сега им е по-важно да имат работа и хляб и една силна подредена Русия, в която някой луд да не се опита отново да пороби „нискокачествените като раса” руснаци. И се радват на един президент, който не оставя западняците и украинците да му се качват на главата. Но ако този президент си позволи да ги вкара във война, това ще бъде краят му. И той знае това. Стана ясно в последното издание на въпросите към президента.
Не, човек не трябва да сключва дяволска сделка, ако иска да разбере Путин. Нито трябва да бъде от онова консервативно-народно движение, за което говори Винклер. Достатъчно е просто човек да вярва – аз като социалдемократ вярвам в това от 58 години – че е по-добре да се опитваш да разбереш хората, вместо да ги мразиш. И особено не президента на един народ, който за наш голям късмет – и сериозно удивление – не ни навира постоянно под носа всички ужасии, които сме му причинили в една безпрецедентна унищожителна война. Повечето руснаци искат Путин енергично да защитава руските интереси, без това да води до заплаха от война. Това мнозинство се радва на анексирането на Крим. И на всяко съглашение, което президентът сключва със Запада като равен с равни.

Еплер, 87, е министър на развитието в правителството на Вили Бранд, заема високи постове в германската социалдемократическа партия и е смятан за един от съ-създателите на екологичното движение в Германия. На 15 ноември 2014 г. министър-председателят на провинция Баден-Вюртемберг Винфрид Кречман (Зелените) отличава Еплер с почетна професура за цялостаната му политическа дейност в полза на демокрацията. 

„NSA има достъп до мислите ни”

Колко могъщи са тайните служби на САЩ – и как може да им противодействаме? Разговор с познавача на NSA Джеймс Бемфорд

Американският журналист Джеймс Бемфорд вероятно е един от малкото хора, които знаят повече за NSA, отколкото NSA за тях. Бемфорд е служил в американската флота и е следвал право, а после пише множество книги за тайните служби. Последната от тях е „Фабриката в сянка: ултрасекретната NSA от 9/11 до подслушването на Америка”. За Бенфорд прясно проведената операция „Призма” е поредното доказателство как NSA разширява програмите си за наблюдение и контрол без политически дебат за последствията. Интервюто е водено по телефон и мейл.

Г-н Бемфорд, нека започнем интервюто с един личен въпрос. Учудихте ме с мейла си в AOL. Не се ли притеснявате за сигурността на интернет комуникацията си?

Използвам и Gmail. Къде е разликата? Никога не говоря с моите източници по телефон или мейл; срещам се с тях лично и разговаряме дълго. Ако кодирам мейлите си, отсрещната страна също трябва да го прави. По този начин все едно размахвам флаг и крещя: Ехо, тук се води супер важен разговор, подслушвайте ни!

Вие от години пишете за NSA, в последно време избухна сериозен скандал заради мащабния контрол на американските служби в интернет. Какво точно се прецака? Злоупотреби ли NSA с властта си? Превишиха ли правата си президентите Буш и Обама? Или Конгресът не се справи с контрола върху службите?

Несправянето е абсолютно: невероятно разширение на системата за наблюдение и контрол без какъвто и да е обществен дебат. Гражданите бяха поставени пред свършен факт. NSA твърди, че го прави за благото на обществото. Но това са празни приказки. В действителност NSA трупа купища информация, но тя не послужи за нищо при атентата в Бостън. Атентаторите спокойно са комуникирали помежду си, единият е летял до Чечня. Имали сме всички данни – и какво от това? NSA са натрупали толкова огромна купчина слама, че да намериш оглата в нея е почти невъзможно.

Що за служба е тази, която разполага с всякакви технически чудеса, но не е в състояние да предотвратява атентати? Агентите не са се усъмнили и в Едуард Сноудън, шпионинът в собствените им редици. Колко ефективна е NSA въобще?

NSA проспа първия атентат по Световния търговски център през 1993 в Ню Йорк, както и нападението над кораба USS Cole в пристанището на Аден през 2000, сега и атентатите в Бостън. А малко преди 11.09.2001 терористите отсядат в Лоръл, Мериленд, почти под носа на службите в самата им централа. Човек трябва да си припомни също, че службата не е създадена да преследва определени хора, нейната първоначална задача е да пази САЩ от СССР. Това е голяма разлика. Едното е преследване на отделни престъпници, а другото – национална сигурност. Двете не се връзват.

Колко тясно е сътрудничеството на NSA с другите тайни служби, например германската?

Работата ни с Германия беше възможно най-интензивната. Заради близостта до Съветския Съюз имахме повече шпионски централи в Германия, отколкото където и да е другаде. Много бяха затворени, но някои като че ли все още работят. Но Германия е и цел за NSA, например защото терористите  от 11/9 идват оттам. Тоест, човек може да е едновременно съюзник и цел за наблюдение и контрол.

Особено възмущение предизвиква сътрудничеството между NSA и големи интернет фирми като Google. Колко важни са тези връзки?

Мнозина прескачат един факт от огромно значение: когато тайните служби котролират кабелите, които свързват Google с Интернет, няма никакво значение дали Google дава данните си доброволно или не. Затова NSA има котролни постове на местата, откъдето информaцията влиза в САЩ и откъдето излиза. Там те разделят стъкленофазерните кабели на две: една част отива във фирмата, за която са били предназначени, а друга – в секретно помещение, до което няма достъп никой от въпросната компания. Там информацията минава през серия филтри, машини, създадени от компанията Нейръс, които NSA може да програмира пряко. Така NSA може да стигне до всички данни и е абсолютно все едно дали те са предназначени за Google или за някой друг. Изобщо не става дума Google да даде достъп на NSA – те си имат достъп така или иначе.

Съществуват и доклади, че NSA работи в тясно сътрудничество с технологични фирми като Майкрософт. Много от тези фирми са информирали NSA за пролуките в системите за сигурност на продуктите си, благодарение на които тайните служби са си осигурили достъп до компютърните системи на други държави.

Дълго време имаше тесни, строго секретни връзки между NSA и телекомуникационните компании. Това сътрудничество продължава вече десетки години. Всеки път, когато това сътрудничество излиза наяве, то бива прекратено за кратко, само за да бъде подновено, след като скандалът се позабрави. И фирми като телефонния гигант AT&T винаги могат да се оправдаят, че действат в рамките на съществуващите закони.

Ще го играя малко адвокат на дявола. Когато фирмите събират толкова много данни, не е ли тянхо задължение да ги предадат на службите? Когато Google регистрира запитвания за тенджери под налягане, каквито бяха използвани като детонатори при атентатите в Бостън, не е ли трябвало фирмата да провери и кои потребители са търсили информация за правене на бомби?

Колко хора в САЩ са били убити чрез тенджери под налягане? Вместо да подозирам хората, които пазаруват такива тенджери в мрежата, по-добре да забраним автоматичните оръжия. След 11 септември 2001 година в САЩ ислямските терористи са убили 20 души. В същата времева рамка повече от 300 000 души са загинали от огнестрелно оръжие. Пресилваме значението на терористичните нападания и си затваряме очите за реалните опасности.

Ако погледнем реалистично, ясно е, че борбата с терора ще продължава да бъде приоритет. Някои политици в Германия искат повече следене върху електронната комуникция. Но дали това „сигналното разузнаване” (базирането на информация от електронни източници) е по-ефективно от „човешкото разузнаване”, което разчита на отделни информатори?

Мисля, че работата на националните служби като цяло бива сериозно надценена. След 11 септември например масово информаторите ни в Ирак ни лъжеха, за да се разправим с хора, които са неудобни лично за тях. За мен „сигналното разузнаване” е по-точно, защото там поне се знае, че се проследява електронна комуникация. Но то е прекалено и бива насочено срещу американския народ. Те трябва да се концентрират върху правилните цели.

Британският вестник Гардиън наскоро съобщи, че NSA заедно с британските служби са шпионирали делагциите на страните от Г-20. Най-вероятно, за да си осигурят предимство при преговорите.

NSA и предшествениците й шпионират конфреренции с участието на САЩ от 20-те години на миналия век. Те са шпионирали комуникацията на повечето от важните държави, когато през 1945 в Сан Франциско се основава ООН. Шпионираха също и и през 2003, когато САЩ искаха подкрепа от ООН за войната в Ирак.

Директорът на NSA, генерал Кийт Аликзандър, ръководи и  Киберкомандата на САЩ: военна организация, която се занимава с електронното водене на война. Как може един човек да концентрира толкова власт?

Той наистина притежава огромна власт. С Киберкомандата шефът на тайните служби на практика разполага със собствена армия, с войскови, морски и въздушни дивизии. Той може да нареди и извършването на кибер атаки. Междувременно смисълът на подобни атаки не е само създаването на вирус, който унищожава информацията от хард дискове, но и т. нар. „кибернетични атаки”, които разрушават обекти. С тях могат да бъдат взривени електроцентрали например. Така че този човек, когото повечето конгресмени едвали биха разпознали, разполага с повече власт от когото и да е в историята на американските тайни служби.

Колко важна е кибер войната днес?

За да получи властта си, Кийт Алекзандър трябваше да представи аргументи затова, че Китай редовно напада САЩ през интернет. Това за Конгреса е повод да запази бюджета на NSA. В проектобюджета за следващата година са предвидени 4,5 милиарда долара по-малко за шпионаж, но пък 4,5 милиарда повече за Киберкомандата. Там отива властта и от това ще се обогатят всички оръжейни фирми, които досега печелеха милиарди от войните в Афганистан и Ирак.

Вашата книга "Фабриката в сянка" свършва с една плашеща мисъл. Пишете , че в момента съществува „потенциалът тиранията в САЩ да бъде напълно завършена”. Само законът пази нацията да не се срине в пропастта. Ако човек обаче погледне социологическите проучвания, американците не изглеждат обезпокоени. Колко всъщност притеснени трябва да бъдат според Вас?  

Доста загрижени трябва да бъдат. Кoгато всичко стана дигитално, много неща се промениха. Ако планирате да пътувате в Южна Америка или пък сте болни, търсите информация в мрежата. Ако някой има достъп до вашите търсения през Гугъл, отй има достъп до мислите ви. Когато Оруел пише 1984, той разказва за един свят, в който правителството наблюдава как хората говорят едни с други. Но NSA има достъп не само до разгоорите на хората, но и до техните мисли. Това е наистина огромен, невероятен контрол.

И как може да се противопоставим на това? Трябва ли САЩ да приложат по-строго законодателство?

Нужните за целта закони ги има, но не се прилагат. Няма започнат съдебен процес нито срещу някого от правителството, нито от телекомуниакционните компании. Обама преследва хора като Манинг и Сноудън, а вместо това трябва да насочи усилията си към хората, които престъпват тези закони. Коато Джеймс Клипър, директорът на Националното разузнаване излъга Конгреса, трябваше да направим нещо срещу това. Когато телекомуникационните компании пресъпват закона, както по времето на Буш, някой трябваше да отиде в затвора. Когато започнем да прилагаме законите си, хората ще започнат и да ги спазват.

Какво трябва да се случи, за да бъдат прилагани законите?

Нещо като през 1975 и 1976. Тогава един сенатор разпорежда масови изслушвания – той изправя пред Конгреса десетки служители, включително директора на NSA. И оттогава много хора се страхуват, че може да ги поканят на подобно изслушване. Сега обаче сякаш правилото е: ако следваш законите – много добре; ако не ги следваш – нямаме нищо против. Що за правова държава е това?

Робърт Ливайн, Ди Цайт, 20.06.2013

Шистовите кладенци отделят до 1000 пъти повече метан от очакваното

Анализ на голям брой райони с хидравлично разбиване в югозападна Пенсилвания показва, че в атмосферата се отделя от 100 до 1000 пъти повече метан отколкото Агенцията за опазване на околната среда в САЩ (ЕРА) е дала като предварителна оценка. Според изследването, публикувано в списанието на Националната академия на научките в САЩ на 14.04.2014, при операциите по продупчването от седем кладенеца се освобождават средно по 34 грама метан на секунда, стойности, много по-високи от очаквани много по-високи от очакваните от EPA: между 0.04 и 0.30 грама метан на секунда.

Изследователите се опитвали да разберат дали съдържанието на метан в атмосферата ще е същото, каквото се очаква да бъде според замерванията, правени на земята: това е методът, който използват обикновено EPA и държавните регулатори. Затова летели със самолет над региона два дни през юни 2012.

“Изследователите установили, че кладенците, излъчили най-много метан в атмосферата са във фаза на пробиване, пише вестник Los Angeles Times. Eкспертите са мислели, че метанът по всяка вероятност ще бъде освободен в атмосферата при последващите фази на добиване: хидравличното разбиване, процеса по приключване работата на кладенеца или транспортирането му по газовите тръби.”

Метанът (CH4) е основна съставка на природния газ и причинява около 9% от въглеродните емисии на страната. Той е мощен причинител на парникови емисии: особено през първите 20 години след като навлезе в атмосферата, той улавя около 86 пъти повече топлина от въглеродния двуокис. Така дори малки течове при добива на и доставките на природен газ могат да имат сериозно влияние върху климата – достатъчно, за да обезсмисли целия преход в енергетиката от въглища към газ.

Работилият върху изследването Пол Шепсън, атмосферен химик към университета Пардю, казва за Los Angeles Times, че са нужни повече изследвания, за да се разбере дали изключително високите замервания не са изключение; но огромната разлика между замерванията на земята и във въздуха показва недостатъците на използваните в момента методи. „Подходът на EPA оставя регулаторите на милостта на енергийните компании, които контролират достъпа до кладенците, тръбите, до всички нужни за процеса съоръжения и до компресорните станции, където трябва да се направят замервания на метана, продължава той.  

Това изследване се прибавя към все по-нарастващия брой изследвания по темата за приноса на метановите емисии за климатичните промени, нуждата от по-точни данни и по-добри идеи как да намалим емисиите. Наскоро проведен сравнителен прочит върху 200 по-ранни изследвания в университета в Станфорд показва, че „емисиите от метан на САЩ са значително по-високи от официалните прогнози” и че “пробиви в националната система за природен газ са сериозна част от проблема.”

Преди по-малко от две седмици като част от плана на Обама за действия срещу промените в климата – който предвижда мерки по ограничаването им без съответните закони да са минали през Конгреса – Белият дом излезе с предварителна стратегия за намаляване на метановите емисии от депонирането, земеделската и индустрията с фосилни горива. Планът изисква от EPA да проучи какви регулации са нужни, за да съответства на приетия през 1990 година Акт за чист въздух. Ако агенцията реши, че са нужни нови правила, те трябва да влязат в сила до края на 2016, когато изтича вторият президентски мандат на Обама.

http://www.etudes-in-green.info/short-comments/2014/4/17/fracking-and-climate-change

Из "Трима другари" на Ерих Мария Ремарк

На подиума бе застанал здрав, набит мъж и говореше. Имаше плътен гръден глас, който без усилие, напълно разбираем, стигаше и до най-отдалечените кътчета. Беше глас, който убеждава, без да се обръща особено внимание на всичко, което изрича. Мъжът се разхождаше по сцената непринудено, с леки движения на ръцете си, понякога отпиваше по глътка вода или пускаше по някоя шега.
След това обаче той изведнъж спря  и обърнат към публиката, неподвижен, с променен остър глас започна да сипе изречение след изречение, сякаш камшични удари, истини, които всеки знаеше: за бедността, за глада, за безработицата, като повишаваше глас, увличаше слушателите, докато накрая проехтя в екстаз: "Това не може да продължава така! Трябва да се промени!"
Публиката изрази бурно одобрение, ръкопляскаше и викаше, като че ли с тези думи всичко се бе променило. Мъжът на сцената изчака. Лицето му сияеше. И тогава подхвана обстойно, убедително, неотразимо, обещание след обещание; заваляха толкова обещания, че над главите на това множество се издигна вълшебен пъстър рай, беше като лотария, в която всички билети са печеливши и получават най-големите печалби и в която всеки намира своето лично щастие, своята лична правота и своето лично отмъщение.
Разглеждах слушателите. Бяха хора от най-различни професии: книговодители, дребни занаятчии, чиновници, известно число работници и много жени. Те седяха тук в горещата зала, облегнати назад или приведени напред, редица до редица, лице до лице, потокът от думи ги обливаше и колкото и да бе странно: колкото и различни да бяха, всички лица имаха един и същ израз на унес, еднакъв сънновглъбен поглед към далечината на една мъглива Фата моргана; в него имаше празнота и същевременно преголямо очакване, което угасяше всичко: критика, съмнение, възражения и въпроси, всекидневие, настояще, действителност. Човекът на подиума знаеше всичко, за всеки въпрос имаше отговор, за всяка болка - лек. Хубаво беше да му се довериш. Хубаво беше да имаш някого, който мисли за теб. Хубаво беше да вярваш.
...................

- Ото - казах на Кьостер, който крачеше пред мен - сега зная какво искат хората. Те изобщо не искат да се занимават с политика. Търсят си заместител на религията.
Той се огледа.
- Естествено. Те желаят отново да вярват в нещо. Затова са и толкова фанатични.

Из безкрайно тъжната, но и безкрайно красива новела на Ерих Мария Ремарк "Трима другари". Писана през 1936 г. за Германия, за Берлин между Първата и Втората световни войни. По нея има сниман и филм, Three comrades, режисиран от Frank Borzage, първият спечелил Оскар режисьор, а съавтор на сценария е Франсис Скот Фицджералд.

Бoлестното трупане на пари ни води към пропастта

Aлександър Мали е директор на Виенската служба за задлъжнели кредитополучатели. От края на 80-те години на 20-ти век град Виена започва да подпомага със съвет задлъжнели домакинства. През 1989 общинските съветници решават да създадат отделна независима институция за целта. Оттогава оттам са минали 19 000 частни фалити. Средната сума, с която са задлъжнели търсещите помощ домакинства е 40 хиляди евро. 

Самият вие изпадал ли сте във финансови трудности?

Трудности не, но ми се е случвало да съм на ръба. Особено като студент. И още тогава бързо разбрах, че границата между ласкаенето на клиенти и твърдият подход към прегрешилите е много тънка.

Как?

Заради грешка на банката един превод в банковата ми сметка не беше отразен. Това дълго време не ми беше направило впечатление и изведнъж се оказа, че сметката ми е доста на минус. Получих предупреждение, което веднага ми струваше 15 шилинга. Тогава за мен това бяха много пари. Разсърдих се много, защото бях лоален клиент. И се махнах от тази банка.

Случвало ли Ви се е да правите дългове?

Веднъж имах краткосрочен мостов кредит. Аз не съм против кредитите като цяло, само срещу безсмислените кредити. И за съжаление в моята работа често виждам такива.

Какво е безсмислен кредит?

Всяка консумация, която финансирам чрез кредит, е доста неразумна. Когато имам малко пари, мога да ги похарча. Не съм пророк на пестенето на пари на всяка цена. Според мен просто е по-добре  човек да харчи парите, които има. Но не взети назаем пари. Това е преразпределение от долу нагоре.

Означава ли това, че харчите всички пари, които имате?

Опитвам се да изхарча всичко, което имам. Имам стара къща и стара кола. И по двете мога да правя доста ремонти и тогава парите свършват много бързо. Но по принцип мисля като пестелив човек чисто интуитивно. С удоволствие харча пари, но трябва да съм сигурен, че ги имам. Мисълта да съм на минус ми е неприятна. В този случай по-скоро бих се отказал да похарча парите.

Но в сравнение с клиентите ви в бюрото за съвет към задлъжнелите кредитополучатели Вие сте по-скоро изключение?

Да, и така трябва. И лекарите не преминават през всички болести, които пациентите им имат.

Защо сте толкова категорично против пестенето?

Нямам нищо против белите пари за черни дни. Но съм против болестното трупане на пари, свързано с идеята, че парите трябва да работят за мен. Тази идея ни води на ръба на пропастта. Имаме прекалено много инвестиционен капитал, прекалено много хора и фирми и те всички искат парите да се увеличават от само себе си. Това няма как да функционира.

Но да похарчат всичко не могат всички.

Може би имат просто твърде много. Не завиждам никому. Но е супер абсурдно  да се печелят по 12 милиона евро на година. След данъците остават 500 000 евро на месец. Как може да бъдат изхарчени?

Промени ли се нагласата ви към парите, след като започнахте работа като съветник на задлъжнели кредитополучатели?

Абсолютно. Аз не задлъжнявам по сметката си и с едно евро, защото знам, че това е най-опасният дългов капан. Някои хора изобщо не могат да излязат от задлъжнялостта си. Поддържат го на един минус понякога по 20 години, и после изведнъж всичко се срива. Когато за първи път прекрачиш вземеш кредит, се научаваш да харчиш пари, които нямаш. И после плащат по 18 процента лихва.

Вие бихте ли дали пари назаем?

Предпочитам да не. Когато го смятам за смислено и съм наясно, че бих могъл да живея и без тези пари, ако не ми ги върнат, тогава да. Това, което не бих направил е да дам пари на някого, който ми каже: „Имам спешна нужда от тях, за да не ме викат в съда.” Ако дам на някого пари и той ги ползва само за запушване на дупки, вероятността да не ми ги върне е много голяма. Ще преживея това, но ще се разсърдя, защото човекът не ми е казал истината. И второ, така няма да помогна на никого. Парите помагат само ако някой е обявил фалит и така може по-бързо да изплати задълженията си.

Питали ли са ви за финансова помощ?

Не. Веднъж изплатих кредит на много близък човек, вместо парите ми да лежат без лихви в банката. Но тогава не мисля за обратното плащане.

Решаващи за отношението към парите са климатът у дома и родителите. Вие самият имате ли деца?

Не.

Жалко, защото отпада въпросът за джобните.

Не непременно. Веднъж имах доклад в едно училище и попитах 15-годишните ученици знаят ли колко струва един пуловер. Знаеха го само онези, които получаваха джобни, а заедно с тях и отговорността да плащат за облеклото си от тези пари. Който не получаваше джобни, нямаше никаква идея. Джобните са важни, когато са свързани със задължението детето само да плаща за нещо от тях – да взема самостоятелно решения.

Ако не се научим как да се отнасяме към парите като деца, може ли да го научим по-късно?

С много повече усилия. Ролята на родителите често се подценява. При това става думи за дреби на пръв поглед детайли: как се държат родителите по време на разходка? Влизат ли във всяко изпречило се на пътя им кафене и поръчват ли като луди? От това децата учат много, или пък не научават нищо.

Защо австрийците попадат в капана на задлъжнялостта?

Главната причина е, че в продължение на много време са харчили повече, отколкото имат. Все по-често те си вземат първия телевизор на изплащане – а след това и колата. Има и външни фактори: приятелката забременява, загубва си работата, разделят се. Коренът обаче се крие в това, че човек не забелязва как харчи повече пари, отколкото има. До 2008 тази непрозрачност беше масово подкрепяна от банките. Имаше един неписан закон, че на хората, които не могат да смятат, им се бута всичко в ръцете.  

По-добре ли е сега положението?

Банковата криза донесе и нещо положително. Банките сложиха спирачка на кредитите, макар че твърдят обратното. Но се опасявам, че тази фаза бързо ще премине.

Често ли Ви лъжат клиентите Ви?

Не, това няма смисъл. От мен те не получават пари, а само съвети. И ако ме лъжат, ще получат погрешен съвет. Но разбира се случва от срам да не ми кажат цялата истина. И когато става дума за имотите, които притежават, при частен банкрут, не всички веднага казват, че имат къща в Турция или Сърбия.

От какво им е най-трудно на клиентите ви да се откажат?
На младите им е най-трудно да се откажат от автомобили и електронна техника. Но ако човек тук идва след като е преживял вече краха, той знае много добре как се пести.

А самият Вие от какво най-трудно бихте се отказали?

От почивните си дни. Но тях, за щастие, трудно мога да ги осребря.

Matthias Auer, Nicole Stern
die Presse, 16.12.2013

Отвъд страха и омразата

Палестинци и израелци отдавна не се интересуват от същността на конфликта си, твърди един психолог от Израел. И предлага творческо решение. 

 
Г-н Халперин, вие искате да решите конфликтът между израелци и палестнци с методите на психотерапията. Представяте ли си на кушетката един до друг Бенямин Нетаняху и Махмуд Абас?

Не, реалист съм все пак. Нито пък имам за цел да ги сложа заедно на кушетката. Убеден съм, че ситуацията ще се промени по-устойчиво отдолу нагоре, чрез промяна в населението.

И според Вас психологията може да бъде от полза?

Мисля, че в конфликта между израелци и палестници фактическите спорове отдавна нямат значение. Истинската причина за съществуването на този конфликт и невъзможността той да бъде преодолян е емоционална – заради страх и омраза.

Как стигате до този извод?

Анкетите ни с палестинци и израелци показват винаги едно и също: повече от 70% са готови на всички необходими компромиси, за да се спре насилието. Повече от 70%! Повечето хора тук знаят много добре какво е нужно, за да сключим мир и са готови на това. От своя собствен опит с този конфликт мога да ви кажа, че бариерите по пътя на мира са психологически.

Кои бариери имате предвид?

Нашите проучвания показват, че емоциите и твърдите убеждения пречат на хората да откриват пътища към мира. Когато са убедени, че винаги те са жертвата или когато мислят, че единствено те искат мир, а другата страна само им пречи – именно това е, което ги заслепява. Те са

толкова завладени от своите емоции и убеждения, че
игнорират всякаква информация, която твърди обратното

Те веднага забравят тази информация или я интерпретират погрешно (т.нар. състояние на когнитивен дисонанс – бел.пр.)

Как искате да промените това?

Опитваме например да използваме изпитани и нови методи за контрол на емоциите, за да може хората в този конфликт да се държат конструктивно. Човек може да се научи да общува със своя гняв или страх. И нашите експерименти с израелци и палестинци показват, че участниците в такова обучение реагират по-разумно на конфликтни събития и изразяват по-умерена политическа позиция.

Как изглежда едно такова обучение?

В някои проекти конфронтираме хората с твърдения, за които мислим, че могат да влияят върху емоциите. Например: посланието, че групите могат да се променят. Дори и най-бруталните народи в хода на историята са се променяли. Опитваме се да насочим  вниманието на хората към това. Може да звучи простичко, но действа страхотно. Друг метод е повторната когнитивна преценка, една от най-използваните и

ефективни стратегии за отслабване на негативните емоции

При нея молим контролна група участници да погледнат определена ситуация с очите на външен наблюдател, който не е ангажиран в конфликта. Показваме им емоционални снимки и ги питаме: как според вас един обективен учен би оценил това?

Какво променя това?

Ние психолозите изхождаме от това, че емоциите са резултат от процеса на оценяване. Когато хората изживяват нещо, те оценяват това преживяване, и това от своя страна отново поражда емоциите, които съответстват на преценката. В нашите експерименти ние опитваме да помогнем на хората да си създадат нова, по-балансирана преценка.

Може ли да ни дадете пример за това?

Нашият доскоро най-успешен експеримент го направихме през 2011, малко преди Махмуд Абас да поиска от Генералното събрание на ООН признаването и приемането на палестинска държава. Преди това да се случи, темата беше изключително силно дискутирана в Израел. За мнозина това беше провокация, сякаш палестинците едностранно са излезли от мирните преговори и играят собствената си игра без нас. Беше ясно, че подобно несъгласувано действие отново ще нажежи конфликта. А за нашата изследователска програма това беше възможност да тестваме обучението си в реални условия. Поканихме 60 израелци и показахме на половината от тях метода на повторната когнитивна преценка. Това бяха 20 минути обучение, не повече. След това хората се върнаха към нормалното си ежедневие, но ние им напомняхме доста с СМС да прилагат стратегията колкото могат по-често, включително и в отношенията си с партньора.

А казахте ли им за случката с Абас?

Не, и то съвсем съзнателно. Участниците в експеримента не биваше да знаят за какво става дума. Няколко дни по-късно, след речта на Абас пред ООН отново се свързахме с тях, за да измерим емоциите им по отношение на палестинците. Резултатът бепе поразяващ:

хората, участвали в обучението бяха емоционално
много по-уравновесени и много по-малко ядосани

от хората, които не бяха участвали в обучението. И се застъпваха за много по-помирителна политика.

Колко много?

Например бяха готови да отстъпят на палетинците допълнителна територия на Западния бряг. От друга страна по-скоро бяха срещу нови отцепвания на улици. Най-учудващото беше, че можехме да измерим разликите в емоционалното и политическо състояние между участниците в контролните групи дори и пет месеца по-късно. Представете си, 20 минути обучение, а въздействието трае почти шест месеца.

Изследванията са си изследвания, но как могат Вашите резултати наистина да променят този конфликт?

Най-напред искахме да покажем, че такива обучения имат ефект и увеличават готовността да бъде постигнат мир. Сега преминаваме в следващата фаза: провеждаме уъркшопи в израелски университети, в които могат да участват всички граждани на Израел. Не им казваме специално, че трябва да подобрят отношението си към палестинците. На първо място говорим за лидерски умения и други подобни. Досега в тях са взели участие 600 израелци. В дългосрочен план бихме искали разбира се да привлечем и палестинци. В момента се опитваме да обучаваме представители на медиите и от двете страни. Освен това правим филмчета за Youtube и обучителни приложения за смартфони.

Как реагират хората на тезата ви, че този конфликт се подхранва от емоции?

Извън Израел много хора са съгласни с нас. В страната и сред палестинците е по-трудно. И това има своите причини. Когато 

човек е загубил приятели или роднини в този конфликт,
му се иска да вярва, че те са умрели в името на добра кауза

   
И когато дойдат няколко социални психолози и кажат: вижте сега, конфликтът вече няма почти нищо общо с фактите и продължава главно заради вашите страх и омраза, това е трудно да бъде прието. Защото означава, че изобщо не е било нужно толкова хора да жертват живота си, ако просто е достатъчно да превъзмогнем емоциите си. Тези хора са починали без смисъл. Със сигурност можете да си представите, че с нашата работа не сме особено обичани.

Понякога дори може да е в интерес на политиката да нажежава негативните емоции. Какво мисли израелското правителство за работата Ви?

Министър председателят Нетаняху не е особено възхитен. Това не ме и изненадва. Целият ни проект е изграден върху идеята, че няма идеологически разлики, които да пречат на мира. А министър председателят има своята идеология, той не вярва в психологическите пречки. Но други членове на правителството ни дават изключително положителна оценка и търсят съвета ни. Опитваме също максимално много да работим с неправителствения сектор.

А какви са вашите собствени чувства към палестинците и изобщо към този конфликт? Били ли сте лично съпричастен?

Този въпрос, отправен към израелец или палестинец е малко смешен. Не мисля, че някой може да му отговори с Не. Няма нито едно израелско или палестинско семейство, което да не е загубило поне един свой член в този конфликт. Така че всеки е съпричастен по някакъв начин. Самият аз бях в армията и бях тежко ранен по време на акция. Дълго лежах в болница. Това е част от моята мотивация.

Защото сам сте успял да промените емоциите си?

Защото съм видял много отблизо страданието и на двете страни. И защото съм изпитал на гърба си нещо доста ключово за този конфликт. Когато отидох в армията на 18, бях още почти дете. И мога да ви кажа: ако сте преминали през социалния и образователен процес на израелската система – и съм сигурен, че при палестинците е по същия начин –

вие сте абсолютно убедени, че сте прави, че това е единственото,
което можете да направите, за да защитите страната си

Но когато човек порасне и се опита да види ситуацията с други очи, тогава разбира, че може би решението е на друго място, а не там, където сте го търсили. И това е, което ние искаме да покажем на хората чраз нашия проект.

Интервю на Claudia Wüstenhagen
Zeit  Wissen, 02-03 2014

Един баща, една страна, една обич

Убиват го трима биячи в Москва. Преди четири години. Оттогава бащата търси поръчителя. И има ужасяващи съмнения.

Преводът на тази статия посвещавам на започващата утре в Сочи зимна олимпиада. Имам я в главата си от седем години, но ето че намерих време за нея точно сега, когато светът насочи погледа си към Русия. Всички прилики с България, Турция и други недемократични държави са тъжно логични...

Отвън всичко е бляскаво, гордо. Отвън сладкарско-замъчната кула на университета „Ломоносов” се издига към московското зимно небе, гигантски паметник от съветската ера, останал и до днес научният център на огромната империя, наречена Русия.
Вътре паркетът се скапва. Вътре кабелите висят от големи колкото юмрук дупки в мазилката, а зимният вятър свири през рехавата дървена дограма.
„Рибата се вмирисва от главата, казва Владимир Сухомлин. Това е руска поговорка, която му хрумва всеки път, когато се спъне в издутините по паркета. Гордостта на руската наука се скапва, на никой не му пука, Сухомлин не може да смеле този факт. Както и факта, че са му причинили цялата тази ужасяваща трагедия, точно на него, Владимир Александрович Сухомлин, професор в Държавния Московски университет „М. Ю. Ломоносов”, завеждащ катедрата за информационни технологии, руски патриот.
Някога Сухомлин имал син. Син, с който би се гордял всеки баща. Казвал се Владимир, и понеже и бащата е Владимир, синът бил Владимир Владимирович. Като президента Путин, на когото Владимир се възхищавал. Синът ми беше патриот, казва бащата, той обичаше страната си. Влагаше в нея цялата си енергия, а енергия имаше за десет души. Един ден бащата дошъл в университета, а подът в кабинета му го нямало. Какво правиш тук, попитал бащата сина, когото намерил на колене върху изчезналия под. Махнах скапания паркет, ще ти сложа нов.
Предчувствал ли е синът, че му остава малко време, затова ли е бързал толкова със своя живот?

На три се научил да чете, на 14 реставрирал първия си танк

и изгълтал всички книги на тема война и военна техника, това била страстта му. На 18 бил вече добре обучен програмист, основал компютърна фирма, в същото време следвал в университета на баща си и водел собствени лекции за интернет технологиите.
С този син би се гордяла и всяка страна. През 1998, когато върху Белград падат бомби и Русия е на нож със Запада заради намесата на НАТО, Владимир казва на баща си: Заминавам за Югославия. Помисли добре, отговорил бащата. В Сърбия има достатъчно войници. Ако искаш да помагаш, остани тук, направи го както умееш най-добре. Два дни мислил синът. И отишъл на война. По своя начин. Програмирал страницата serbiya.ru и качил там обобщена цялата информация за югославската война, която можела да бъде полезна за военните – за да може Русия да подкрепи съпротивата срещу НАТО, като открие слабостите на западните съюзници във военните действия. Сътрудник на руските тайни служби след войната споделил, че страницата е била използвана от военните разузнавания на голям брой държави...
Владимир подкрепя също инвазията в Чечня. През 2002 той създава сайта chechnya.ru и събира информация за военното ръководство на разбунтувалите се ислямисти. Скоро става най-авторитетният военен журналист в страната, руските медии редовно се позовават на неговите страници, тайните служби се свързват с него директно и го наемат като съветник. Той е на 23.
Толкова много е останалото след тази последна година, и толкова малко е завършено. Цял куп начинания, полузабравени снимки. Сватбата, Владимир в светлосив костюм, съпругата му Ала в бяла рокля, остават им още шест месеца заедно. Всички интернет страници, започнати през тази последна година бащата се старае да актуализира и до днес. Оттогава е и онова проклето изречение, когато Владимир разказва за дяволския кръг от търговия с оръжие, на който се натъкнал при едно от журналистическите си разследвания:

групировка от руското вътрешно министерство е продавала конфискуваните от застреляните чеченци оръжия обратно на въоръжените бунтовници

Бащата се пошегувал: какво вътрешно министерство е това, което не може да контролира дори собствените си хора. Тогава дори не е подозирал колко безсънни нощи ще последват това изречение.
Ала последна вижда Владимир жив. В онзи студен ден в началото на януари, преди четири години, двамата отиват с колата си до центъра на града. Бизнесмен, когото Владимир не познава, се е обадил по телефона и е помолил за среща. Когато Владимир слиза от колата, моли Ала за всеки случай да му се обажда през 20 минути.
Случилото се после може да бъде реконструирано само от дългия 200 страници протокол от процеса, който ще започне година по-късно пред Московския градски съд. На уговореното за среща място Владимир вижда трима млади мъже. Те го примамват в колата си, слагат му белезници и го закарват на изоставане стротелна площадка в покрайнините на града. Без думи го свалят от колата и го удрят с бейзболна бухалка до момента, в който се превръща в кървава трепереща купчинка плът. После оставят окованата си жертва в снега при минус 11 градуса.
През това време Ала тича като в сън из центъра на града. Владимир не реагира на обажданията й, тя не може да го намери никъде; в полицията я отпращат с думите: изчезналите започваме да ги търсим след третия ден. Ала се обажда на бащата. Не е при мен, казва той. Не е при Владимир Александрович Сухомлин, професор в Държавния Московски университет „М. Ю. Ломоносов”, завеждащ катедрата за информационни технологии. Който започва да го издирва чрез контактите си, говори със сътрудници на тайните служби, по телефона успява да стигне до заместник министъра на вътрешните работи, той лично разпорежда полицията да се задейства. На същия ден следователите намират в един от мобилните телефони на Владимир номер, който ги води към полицейското управление на едно московско предградие. На следващия ден са арестувани трима полицаи, които признават участието в престъплението един след друг. Като поръчител посочват московски бизнесмен, който също е арестуван. А после намират трупа на Владимир.
Първият шок удря бащата, когато в моргата трябва да идентифицира тялото на сина си и не успява: на масата пред него лежи нещо от месо и кости. Вторият шок идва бавно и постепенно, става все по-силен и трае до днес. Вторият шок идва, когато бащата разбира, че се бори с неочакван враг – собствената държава.
Дълго време Сухомлин не желае да приеме истината за случващото се, макар че първите знаци се появяват много бързо. Втори канал на руската телевизия иска да излъчи репортаж за убийството още преди погребението. Сухомлин пуска телевизора и вижда:

документален филм за животинското многообразие в Карелия

На въпрос в телевизията защо не е излъчен репортажът му отговарят, че е по нареждане от вътрешното министерство. Сухомлин бомбардира с обаждания институцията, докато не му обещават среща със заместник министъра. Той със скърцане на зъби отговаря: Да, дал е нареждане репортажът да не бъде излъчван. Направил го е с огромно неудоволствие, заради опасенията от студентски бунтове.
Вторият сигнал идва няколко седмици след погребението. Сухомлин наема по случая един от най-авторитетните руски адвокати. Договорът е бил сключен, Сухомлин още пази документа. В първите разговори адвокатът изглежда много ангажиран – но след това изведнъж спира да отговаря на обажданията. И до днес не е обяснил оттеглянето си от случая. Малко по-късно влиза в политиката.
Но дори тогава Сухомлин не иска да приеме, че в ход е нещо ужасяващо. Но третият сигнал не оставя никакво място за съмнение. След като е намерил нов адвокат, Сухомлин лично отива в прокуратурата. Той иска да знае главните заключения, които ръководителят на следователската група е обещал да му каже. За да успокои бащата, човекът извиква един от следователите и го моли за предварителна оценка. Сухомлин чува: има причини да смятаме, че зад убийството се крие високопоставен служител на вътрешното министерство.
„Когато на следващия ден се обадих в прокуратурата, казва Сухомлин, този служител беше изтеглен от разследването. Обясннението беше, че имал нужда спешно да си вземе отпуск.”
Винаги, след като казва такива изречения, Сухомлин за кратко потъва в себе си. Очите му сякаш търсят нещо, което се носи във въздуха точно пред него, но остава неуловимо. После той се съвзема, отърсва се от спомените и продължава разказа си, с ясен поглед, готов да се бори. Не може да се откаже, знае това.
„Процесът беше пълен фарс, казва Сухомлин. Той започва на 15 април 2004, 15 месеца след смъртта на Владимир. Пред съда полицаите казват, че не са искали да убият Владимир, а само леко да го посплашат, убийството станало случайно. Получили са от поръчителя 1000 долара, не знаят какви са мотивите. Предполагаемият поръчител отрича изобщо да е познавал Владимир.
После нещата стават все по-забележителни. Водачът на полицейското трио е посетен в килията си в следствието от адвокат, чийто съвет е да оттегли показанията си. Първоначално полицаят се дърпа и моли съда да не позволява на адвоката да го посещава повече. Но адвокатът не може да бъде намерен. Няма и разумно обяснение как е успял да проникне в килията на задържания в следствието. На 22 април напълно изненадващо полицаят все пак обяснява пред съда, че се отказва от досегашните си показания. Заподозряният поръчител е невинен, бил е посочен от полицая единствено, за да остане скрит истинският виновник.
„Кой е истинският поръчител?, питат съдиите. Полицият отвръща: „Не мога и няма да назова името му.

Страхувам се за безопасността на моето семейство

Всички останали въпроси остават без отговор. Няколко пъти в съдебната зала се споменава името на един бивш командир на ОМОН, елитното поделение на вътрешното министерство. Сякаш във въздуха витае някакво предположение, но без конкретика. Процесът приключва на 30 април с повече загадки, отколкото преди началото му. Заподозреният като поръчител бива оправдан, полицаите са осъдени съответно на 18, 14 и 10 години. Нито е намерен поръчителят, нито мотив за убийството. В последния ден на процеса Сухомлин вече не издържа на мястото си, скача и изкрещява: „Кажете ми името му. Ако искате да ви простя, кажете ми името!” Полицаите мълчат.
Сухомлин се втренчва в паркета и погледът му пак сякаш търси нещо. Какво ли не е направил след процеса. Използва всичките си контакти, в тайните служби, в университета, в министерствата, в медиите. Навсякъде се сблъсква с ледената стена на мълчанието, въпросите му се прехвърлят към заместника, към заместника на заместника, докато потънат в някое чекмедже. Обжалването на съдебното решение и до днес не е нито прието, нито отхвърлено от Московската прокуратура, нищо не се движи...
Тръпка минава през тялото на бащата, той отново е тук, съвсем буден, в ума му е дошло едно име: Ана Политковская. Критичната към режима журналистка, разстреляна през октомври, която не обичаше, а мразеше Русия, съвсем различна от Владимир, патриота...
„Имаха само едно общо нещо, казва Сухомлин. И двамата знаеха за Чечня неща, които за някого можеха да бъдат опасни.”
И още нещо общо ги свързва. Никой в Русия не вярва, че убийствата някога ще бъдат разкрити.
Сухомлин не желае да се отказва. Има ясни доказателства за онзи командир на ОМОН, има ярки противоречия, които трябва да бъдат проверени. Той ще поднови жалбата си пред прокуратурата. Ако нищо не се случи, ще изпрати жалба пред европейския съд...
„Не може тази държава да унищожава най-читавите си хора, казва Сухомлин.
И се втренчва в блестящия паркет на пода.
Защо искаш да смениш паркета, пита той сина си тогава.
Защото никой друг няма да го направи, отговаря синът.

Jens Mühling, der Tagesspiegel, 06.01.2007

Статията е писана преди 7 години, затова проверих дали нещо се е променило, дали бащата вече е сезирал Европейския съд... Не е. Но още се кани да го направи. И все още, с помощта на млади руски програмисти, поддържа някои от страниците на Кливер, както наричат сина му Владимир в мрежата.
ПС И в момента е върл привърженик на президента Путин, заради ставащото в Украйна (22.09.2014)

Загубихме любовта към труда

Пол Круман, Ню Йорк Таймс

Невинаги е било заради хот дога. Първоначално, вярвате или не, Денят на труда в САЩ е имал нещо общо с показване на уважение към трудещите се.
Ето как е станало: през 1894 работниците на Пулман, изправени пред заплахата от намаление на заплатите заради финансовата криза, започват стачка - а от "Грувър Клийвлънд" наемат 12 хиляди войници да прекратят това. И успяват, но използването на въоръжена сила за защита на интересите на един частен собственик е толкова безцеремонно, че дори Позлатената ера е шокирана.
Така Конгресът, в плах опит да успокои духовете, единодушно приема закон, с който символично отдава почит на американските работници.
Трудно ни е да си го представим сега. И не заради финансовата криза и намаленията на заплати - това се случва всеки ден, навсякъде. И не защото държавата служи на интересите на богатите - погледнете кой изгърмя и кой не заради най-новата версия на Паниката от 1893. Не, това, което едва ли може да си представим е, че Конгресът единодушно би направил дори символичния жест да подкрепи достойнството на работниците. Факт е, че много от днешните политици не са в състояние дори да се престорят, че изпитват уважение към обикновените работещи американци.
Замислете се например какво написа в Туитър миналата година Ерик Кентър, лидер на мнозинството в Камарата на представителите по повод  Деня на труда: "Днес ние отдаваме почит на хората, които са рискували, работили са здраво, основали са свой бизнес и са заслужили собствения си успех." Без майтап, Денят на труда за човека е повод да отдаде почит на предприемачите.
Нека продължим и видим как се разширява и кръгът от хора, които консерваторите определят като паразити. Преди време гневът им бе насочен към безделниците на социални помощи. Но дори в пика на програмата, броят на американците със социални помощи - по-точно помощ за семейства със зависими деца - не е превишавал 5%. А заместилата я доста по-ограничена програма, Временна помощ за семейства в нужда, достига до 2% от хората в САЩ.
Но дори и броят на американците на социални помощи да е намалял, броят на гражданите, които десните смятат за "вземащи" и не за "даващи" - хората, от които Мит Ромни се оплака, че "никога няма да ги убедя да поемат лична отговорност и да се погрижат за живота си" - експлоадира и обхваща половината население. И в голямата си част тази новоопределена армия от просяци се състои от семейства, които не плащат данък доход, но плащат данъци върху заработената си заплата. Как може някой, който работи, за да преживее, да бъде приравняван с мързеливец на социални помощи?
Част от отговорът е, че много от десните играят с думите: те говорят как някой не плаща данък доход и се надяват, че слушателите им няма да забележат думата "доход" и ще забравят за всички останали данъци, които се плащат и от американците с ниски заплати.
Но е вярно също, че модерна Америка, след като до голяма степен е ликвидирала традиционното благосъстояние, има и други програми създадени да подпомогнат онези, които не са толкова добре материално - допълнения към заплатата, ваучери за храна или Медикейд. Повечето от бенефициентите по тези програми са или деца, или старци, или работещи - това по определение няма как да е другояче за допълненията към заплата и на практика е реалност и за останалите програми. Така че да смяташ някого, който работи здраво, за да свърже двата края, но понеже е зтаруднен, получава също помощ от правителството за "лежащ на чужд гръб", значи да презираш голяма част от американските работници и техните семейства.
О, и само почакайте да влезе в сила Обамакеър и милиони американци да започнат да получават субсидии, които ще им помогнат да си купят здравна осигуровка!
Може да попитате защо работещите американци имат нужда от социални помощи - в края на краищата те не са съвсем изпаднали. Но е факт, че икономическото неравенство се изстреля нагоре през последните десетилетия и докато шепа хора имат космически доходи, много повече американци, независимо колко здраво работят, трудно могат да си позволят неща, които са в основата на средната класа: особено здравна застраховка, но понякога дори храната на масата се превръща в проблем. И ако те имат нужда от помощ, това не е основание да ги мислим за нещо по-долно от себе си и със сигурност не бива да намалява уважението ни към всеки, който работи здраво и спазва законите.
Но очевидно не това е начинът, по който всички виждаме нещата. В САЩ очевидно живеят доста богати хора, които смятат всеки небогат за загубеняк - отношение, което ясно се засилва със задълбочаването на пропастта между единия процент и всички останали. И такива хора имат доста приятели във Вашингтон.
Та се чудя дали за Деня на труда тази година ще чуем от г-н Кентър и колегите му колко много уважават те хората, които работят, за да изкарат прехраната си? Може би. Но има нещо, което знаем със сигурност: че те не го мислят наистина.

Турция - субективен поглед отвътре

Баръш Туран е от Малатия, Анадола. Завършва английска филология в СУ и в момента работи за българска фирма в турската столица Анкара. При скорошната ми среща с него в София нямаше как да подминем темата за протестите срещу политиката на Ердоан. Той ми каза някои неща, които ми се видяха достатъчно интересни, за да ги споделя тук.

"Това е протест не само срещу Ердоан, а и на младите срещу старите. На младите им дойде до гуша родителите да им казват как да се държат, за кого да се оженят, да не правят секс преди брака, да не пият алкохол, да не ядат свинско. Те не искат да живеят по религиозни правила, те искат живот като всички млади хора по света. И сами да решават кое е правилно и кое не е. Може пак да не ядат свинско или никакво месо - но ако сами не искат, а не защото религия така казва."

"Протестиращите са много изобретателни. За да се предпазят от газа, си слагат очила за плуване. Едно младо момче в Анкара стоеше до един бидон и хвърляше в него всички бомби със сълзотворен газ, след което затваряше капака."

"Ердоан направи много за икономиката на Турция и всички сме му благодарни за това. В началото беше прогресивен, добър политик. Или поне хитър, да кажем. Но когато взе третия си мандат с 50%, много се промени. Властта го заслепи. Помисли си, че е велик и може да прави каквото си иска. Много е тъпо да иска неговите избиратели да застанат срещу протестиращите. Така разделя хората, брат от брата - те ли да се убиват? Много безотговорно поведение."

"Да сечеш дървета в центъра на Истанбул е голяма грешка. Те и без това са толкова малко. Проектът за втори Босфор също е грешка. Той ще унищожи питейната вода на Истанбул. Без нея хората ще тръгнат. Ще има един мъртъв град."

"И с енергията прави глупости Ердоан. Вместо да ползва вятър и слънце, той избра да строи атомни централи, скъпи и опасни. На всяко дере построи ВЕЦ. Сега дивите животни нямат вода и слизат в селата, плашат хората. Селяните също нямат вода. Без вода има ли живот? Така че - недоволството срещу него не е от вчера."

"Турция има дълги и силни традиции в протестите. А сега хората са по-единни от всякога. Защото става дума за правата и достойнството им. На хората им трябва хляб, но и свобода. Не можеш да им вземеш свободата, задето си им дал хляб. Тези неща трябва да вървят заедно."

Дете на прехода

-         Защо обръщаш толкова внимание на другите? -  попита Ердем.

-         Защото съм зелена. А те обръщат внимание на околната среда. Хората са част от нея.

Най-хубавият ми спомен от социализма беше Созопол. Комбинацията от море и стари къщи, скътани в малки каменни улички с много зеленина навсякъде ме очарова от пръв поглед. И завинаги. Туристите не бяха много, колите бяха още по-малко, а пионерският лагер беше на двадесетина минути пеша от града. Водеха ни под строй, но после ни пускаха да се скитаме на воля из градчето. Оглеждах прекрасните къщи и се чудех в коя от тях има мой връстник, за когото бих могла да се оженя. Пиехме насипни сиропи от мента, виолетка и лимонада с газирана вода и ядяхме огромни вкусни палачинки. Наслаждавахме се на чудно спокойствие, без бляскави реклами навсякъде – купи това, участвай в онова, побързай, нe изпускай щастието си...

Облакът на този соцрай беше, че влизахме и излизахме от водата под строй, само за 15 минути на всеки час. През останалото време скитах по брега и вдишвах морето.

Веднъж отишла там, се връщах пак и пак, всяко лято. Филиите със сирене и лютеница си бяха все същите, но малко от малко започна да идва “свободата”. Първо като двама зачервени руси германци с огромни туристически раници. Бяха голяма атракция. Зяпахме ги с ококорени очи. Те руски не говореха, ние немски – също. Така се зяпахме известно време, а после те си тръгнаха. По тясната пътечка отвъд оградата, на три крачки от морето. Леле! Как им завиждах. И бях много смутена, че те не осъзнаваха щастието да могат всеки момент да хвърлят раниците от телата си, а телата си – във водата. Ясно изписаното по лицата и в притаено в сърцата им недоволство смая детския ми разум. Реших, че животът явно е сложно нещо. Повече се отказах да мисля по този въпрос. А те може би са искали единствено да прекосят границата и въобще не им е пукало за морето. Дано са живи и здрави, а не поредните трупове на социалистическия жертвеник, в името на равенството без свобода.

Следващата година началникът на лагера ни беше млад, красив мъж, който ни пускаше в морето колкото си искаме, дори при вълнение, когато спасителите на градския плаж вдигаха черен флаг и не позволяваха на гражданите да припарят до водата. Смела и безразсъдна, аз подскачах във вълните като щастлива рибка. Колко ми харесваше да ме обръщат! И аз – хоп, отгоре. Можех да играя така с часове. Какъв урок ми дадоха тогава морето и този красив мъж!

- Да отидем при скалите, там вълните са по-хубави, предложих на Мария, нетърпеливо възбудена да се мушна в морето там, където е най-вълнуващо.

Тя ме последва леко нерешително. Влязохме във водата и усетих вълнението. То ме придърпваше навътре бавно, но сигурно. Стреснах се леко, заплясках с ръце и крака и бързо стигнах брега. Огледах се и – о, ужас! Течението отнасяше Мария навътре, а аз само стоях и гледах, безпомощна виновница за случващото се. Знаех, че не съм достатъчно добра да я измъкна. Развиках се за помощ. За зла беда, точно в другия край на плажа спасителят помагаше на друг кандидат удавник. Пляс – видях как широкият гръб на началника на лагера разцепи водата, след една безкрайно дълга минута Мария беше на брега. Гледах този спокоен човек очаквателно, готова да си понеса мъмреното.
- Уплаши ли се? – попита ме ласкаво той. А аз се засрамих. Ужасно. Кимнах с глава и научих един от най-важните уроци в живота си завинаги: свободата е отговорност. Най-напред за другите. А после и за себе си. (Всъщност това “и за себе си” щях да го науча доста по-късно.)

Третият ми сблъсък със свободата в Созопол вече беше съвсем истински. Комунизмът си отиде (поне така пееха по площадите), а с него – и пионерските лагери. Бях на гости на своя братовчедка в “Каваците” – тя работеше там. Беше ми леко скучно, защото трябваше да се забавлявам сама, но не съвсем, разбира се – имах си морето. То обаче си се плискаше около мен, а аз обикалях – плажа, града... Дотам си бяха истински три километра – по прекия път. Който лесно се намираше, ако човек отива от “Каваците” към Созопол. Но на връщане... На връщане аз явно нещо се обърках и хванах обиколния път за къмпинга покрай морето. Пуст и черен. Без жива душа по него. Стреснах се. Само момиче на 14 години някъде в нищото... А после... После красотата ме погълна и ме остави без дъх. Лозя и море. Една огромна къща на ръба на носа. Пожелах я с целия плам на детското си сърце. Ако знаех, че след няколко години вече няма да я има, щях да изприпкам да я разгледам отблизо. Тогава просто й се възхищавах отвисоко и си представях как живея в нея след години. Това беше върховната ми представа за щастие (проклети да са всички, които сринаха тези мои мечти със земята и ги заместиха с бездушни бетонови чудовища). Единственото човешко присъствие по пътя ми беше една жена, която си копаеше лозето. И на нейно място си пожелах да бъда. Това беше другата ми върховна представа за щастие (изкоренена с лозите от ръмжащ багер).

Прибрах се в къмпинга онемяла от удивление и от този изненадващ подарък на случайността. (Или съдбата?) Нямаше с кого да споделя – уморената ми братовчедка не се впечатли особено от разказа. Нямах и фотоапарат, за да запечатам това несъществуващо вече великолепие на лента. Но благоговението пред чудното съчетание от море и лозя ще пазя до живот.

Когато мутрите разсипаха Созопол, те смазаха детството ми. Стъпкаха го в калта и издигнаха върху трупа му разкривените си жалки представи за туризъм, натежали от алчност. Сивотата на бетона измести всяко зелено петно около града. Колко силна трябва е тази лудост, че да излее стотици тонове бетон? И колко силен трябва да е разумът, който ще се справи с последствията от тази лудост? Още го чакаме...